Гаснеща жарава

— Обзалагам се, че нямаш търпение — казвам аз и се усмихвам. Наистина съм щастлива, че ще разбере какво е да летиш. Ще усети вятъра, небето, облаците. Знам колко е прекрасно, а сега и тя ще го научи. Най-накрая ще споделим и това. Тя ще осъзнае за какво говорех през цялото време, както и моята нужда да държа жива същността си на драки. Идеята ми е странна. Едвам успявам да я проумея, докато се взирам в непознатата, която сега сестра ми представлява. Тамра ще лети. Тамра най-накрая ще разбере защо аз не мога да се откажа от това. Защо не мога да оставя дарбата ми на драки да залинее.

Тогава проговаря Нидия и думите й действат като полъх на студен вятър.

— Знаех, че и двете сте обречени на велики дела. Бяхте толкова специални деца… а и близнаците са рядкост сред нашия вид.

Обръщам поглед към нея, докато тя сяда на пейката до прозореца и взима захвърлената плетка. Куките затракват, а тя се усмихва и клати глава, очевидно доволна от себе си. — Огнедишаща и шейдър. — В лъчите, които се процеждат през прозореца зад гърба й се гонят прашинки. Сребристата й коса искри, все едно в нея са заровени диаманти.

— Все още не мога да го повярвам — казва Тамра с леко замаян вид.

— Повярвай — отвръща Касиан и я стиска за рамото.

Вглеждам се в голямата му ръка, в дебелите му пръсти, които притискат крехкото й рамо, и няма как да не се почудя дали изобщо някога я е докосвал преди това. Когато бяхме деца и изпитвахме спонтанни влечения, когато си играехме заедно.

Тогава нещата бяха прости. Преди да проявя своята дарба, а Тамра — не. Преди в очите на прайда тя да се превърне в дефектна драки.

Поемам дълбоко дъх и си казвам, че няма нищо лошо в това той да я докосва. То не означава нищо, а дори и да е така, дори Тамра накрая да бъде заедно с Касиан, толкова ли е лошо това? Ще получи това, което винаги е искала. Не мога да й завиждам за това щастие. А щастието не беше чест гост в живота й дотук. Пък и това не означава, че аз щях да бъда с Корбин, независимо какво говори той. Пак мога да бъда огнедишащата драки на прайда, но да не се обвързвам с никого. Корбин греши.

Навлажнявам устните си и казвам:

— Дължа ти голяма благодарност, Тамра.

Тя премигва с леденостудените си очи.

— За какво?

— За това, че ме спаси в Чапарал. — И че ме спаси тук, мисля си, но не го казвам на глас. Ако не е тя, гневът на прайда би се стоварил с пълна сила върху мен.

— Ти ми благодариш? Това е неочаквано. Не вярвах, че ще си доволна, задето изтрих спомените на Уил.

Вдишвам неуверено.

— Направи каквото бе необходимо. Знам го.

— Да. Направих го.

Трепвам, защото си давам сметка, че тя намеква, че аз не съм направила каквото трябва. Разкрих се пред ловци, за да спася Уил. Това никога нямаше да ми го прости.

Поглеждам тревожно към Нидия до прозореца. Тя се е съсредоточила в плетката си, но не съм толкова глупава, че да не знам как попива всяка дума, дори и неизречена. Сякаш за да е сигурна, че съм схванала намека й, Тамра пита:

— Но ти не направи каквото трябва, нали така?

— Тамра — казва нежно Касиан. Той май се опитва да ме защити. От собствената ми сестра. Каква ирония, след като аз толкова години бях защитавала нея от него. Макар и да не знаеше, той непрекъснато я бе наранявал със студеното си безразличие.

— Не се бъркай — изръмжавам му аз.

— Ела, Касиан. — Нидия му кимва с глава, става и тръгва към вратата.

Касиан също кимва. И двамата излизат и ни оставят да си поговорим насаме.

Примъквам се малко по-близо до дивана.

— Не искам да се караме.

Чертите й омекват.

— Нито пък аз.

— Е — продължавам аз неловко, седнала срещу нея. — Как върви? Как се справяш с всичко… това?

— Доста добре. — Хвърля поглед през прозореца навън, където става все по-мрачно с всеки миг. След минута отново обръща към мен ледените си очи. — Ела с нас довечера. Никога не сме летели заедно. Искам да си там.

— Разбира се — съгласявам се. Летенето винаги съживява духа ми, дава ми сила. Ще ми дойде добре в този момент. — Кога Нидия ще започне да те обучава?

— Всъщност вече започнахме — отвръща тя и се засмива. — Което в общи линии е тя да говори много и от време на време да прави по някоя демонстрация. Казва, че скоро и аз ще опитам пак.

Не мога да мечтая за по-добър преход.

— Като стана въпрос, според теб какви поражения успя да причиниш онази вечер?

Тя премигва със стъклените си очи и ми се струва някак си не от този свят. Сякаш ме гледа през някакъв воал, зад който се крие истинската Тамра, завинаги откъсната от тази реалност.

— Поражения?

Трепвам. Осъзнавам, че вече е късно. Трябва да подбера по-точна дума. По-мила дума. Талантът й е дар. Всеки талант на драки е дар. Или поне така ни учеха още от основното училище. Тя е шейдър. Драки, която не трябва да наранява, за да пази и спасява живот. Де да имах нейния късмет. Бързо се опитвам да се поправя.

— Имам предвид, знаеш ли степента на… — Махвам с ръка. — … на това, което стори онази вечер?

Тя ме гледа настойчиво с призрачните си очи и ме кара да потръпна.

— Ти изтри спомените им, но знаеш ли колко назад? — Дърпам ъгъла на една възглавница. — Имаш ли представа…