Мъртви в Далас

— Е, той не губи нищо, в крайна сметка. Самият той не ловува, а дивеч има, така че…

— О…

— А те ловуват.

— Аха. Разбрах.

Когато пристигнахме вкъщи, не оставаше много до изгрева. Пресметнах, че Ерик щеше да се прибере в Шривпорт тъкмо навреме. Докато Бил се къпеше, хапнах малко фъстъчено масло и желе. Дори не помнех кога бях яла нещо за последно. После отидох в банята да си измия зъбите.

Добре че поне на Бил не му се налагаше да бърза за никъде. Миналия месец отдели няколко нощи, за да си устрои местенце у дома. Изряза дъното на гардероба в старата ми спалня — онази, която ползвах, преди да се преместя в бабината стая след смъртта й, — издълба под него ниша и монтира капак, който лесно да затваря след себе си. Единствено аз знаех за това. Ако се случеше да съм будна, когато той слиза долу, слагах стар куфар и някой и друг чифт обувки в гардероба, за да изглежда естествено. В нишата имаше сандък, който Бил използваше за спане. Не му се случваше много често, но имаше случаи, в които скривалището се оказваше полезно.

— Суки — извика Бил от банята. — Ела, имам време да те изкъпя.

— Но ако ме изкъпеш, ще ми е трудно да заспя.

— Защо?

— Защото ще съм напрегната.

— Напрегната ли?

— Ами да. Ще бъда чиста, пък… недолюбена.

— Скоро ще съмне — призна Бил и подаде глава зад завесата на душа. — Но утре вечер ще имаме достатъчно време.

— Е, да, ако Ерик не ни изпрати някъде — измърморих аз и изхлузих проклетите шорти, твърдо решена да ги изхвърля още утре. Съблякох тениската и се прострях на леглото да чакам Бил. Най-после щеше да види новия ми сутиен. Обърнах се на една страна и притворих очи.

— Суки?

— Изкъпа ли се? — сънено попитах аз.

— Да, преди около дванайсет часа.

— Какво? — Отворих рязко очи и погледнах към прозореца. Навън беше тъмно.

— Добре си поспа.

Бях завита с одеяло и все още носех новия си комплект бельо. Чувствах се като клисав хляб. Погледнах към Бил, той не носеше абсолютно нищо.

— Запомни си мисълта — казах аз и изхвърчах към банята. Когато се върнах, Бил лежеше на леглото, подпрян на лакът.

— Забеляза ли с какво съм облечена? С подаръка от теб! — завъртях се на всички страни, за да му дам възможност да се наслади на собствената си щедрост.

— Чудесен е, но ми се струва, че си твърде навлечена за случая.

— Така ли? А какъв е случаят?

— Най-страхотният секс през целия ти живот.

Слабините ми пламнаха, но лицето ми остана съвършено безизразно.

— Сигурен ли си?

— О, да! — отвърна той. Гласът му звучеше хладно и спокойно, като плъзгаща се по речни камъни бистра вода. — Сигурен съм.

— Докажи го тогава! — казах аз и лекичко се усмихнах.

Не виждах ясно очите му в тъмното, но забелязах, че той също се усмихва.

— С удоволствие.

Малко по-късно вече лежахме отпуснати на леглото. Аз се опитвах да възстановя силите си, а той просто си почиваше до мен, преметнал ръка през корема ми и крак върху бедрата ми. Езикът му нежно ближеше малките дупчици върху рамото ми.

— Знаеш ли какво трябва да направим? — измърках доволно аз.

— Ммм?

— Трябва да вземем вестника.

След дълга пауза Бил най-после се разплете от мен и се запъти към входната врата. Давам голям бакшиш на вестникаря само за да си направи труда да се отклони малко от пътя си и да хвърли вестника на верандата.

— Виж — каза Бил и аз отворих очи. Стискаше вестника подмишница, а в ръцете си държеше чиния, опакована в домакинско фолио.

Измъкнах се от леглото, наметнах розовия си халат и зашляпах след него към кухнята.

— Имам съобщение на телефонния секретар — казах аз и включих кафеварката. После свалих алуминиевото фолио от чинията и открих апетитна торта с шоколадова глазура, украсена с орехови ядки, наредени под формата на звезда.

— Шоколадова торта от старата госпожа Белфльор — възкликнах аз.

— Различаваш чия е само с поглед?

— О, това е прочута торта. Това е легенда. Нищо не може да се сравнява с тортата на госпожа Белфльор. Запише ли се за участие в градското съревнование, наградата й е в кърпа вързана. Освен това я приготвя всеки път, когато отива на погребение. Джейсън каза, че си струвало някой да умре само за да се докопаш до парче от тортата на госпожа Белфльор.

— Какъв прекрасен аромат — изненадващо каза Бил. После се наведе и я подуши. Нямах представа как вампирите надушват миризми, при положение че не дишат, но е факт, че притежават силно развито обоняние.

— Ако парфюмът ти ухаеше така, щях да те схрускам.

— Ти вече опита.

— Щях да повторя.

— Не, нямаше да го понеса. — Налях си чаша кафе и вперих поглед в тортата. — Дори не съм предполагала, че знае къде живея.

Бил натисна бутона на телефонния секретар.

— Госпожице Стакхаус — чу се гласът на възрастна дама с аристократичен южняшки акцент. — Почуках на вратата, но сигурно сте били заета. Оставих една шоколадова торта за вас… не знаех как другояче да ви се отблагодаря за онова, което — по думите на Порша — сте сторила за внука ми Андрю. Хората се изказват доста ласкаво за моите торти. Надявам се да ви хареса. Ако някога имате нужда от нещо, просто ми се обадете. Ще се радвам да ви бъда от полза.

— Не каза името си — отбеляза Бил.