Пробуждането

Госпожица Халпърн спря за миг урока си, погледна към нея, после продължи. Когато учителката се извърна отново към дъската, Елена погледна към Мередит.

Приятелката й се протегна и улови ръката й.

— Добре ли си? — прошепна.

— Не зная — отвърна глупаво Елена. Имаше чувството, че се задушава, сякаш върху гърдите й се бе стоварила огромна тежест. Пръстите на Мередит бяха горещи и сухи. — Мередит, знаеш ли какво е станало със Стефан?

— Нима искаш да кажеш, че ти не знаеш? — тъмните очи на Мередит се разшириха, а Елена усети, че тежестта става все по-смазваща. Сякаш се бе гмурнала в тъмни и дълбоки води без скафандър.

— Те не са… го арестували, нали? — с усилие изрече думите Елена.

— Елена, много по-лошо е. Той е изчезнал. Рано тази сутрин полицията отишла в пансиона, но той не е бил там. Идваха в училище, но той не е идвал днес. Казаха, че са намерили колата му, изоставена край Олд Крийк роуд. Елена, те смятат, че е избягал, напуснал е града, защото е виновен.

— Това не е вярно — процеди през зъби Елена. Видя, че съучениците й се обърнаха, но не й пукаше. — Той е невинен!

— Зная, че вярваш в това, Елена, но защо иначе ще замине?

— Не би заминал. Не го е направил. — Нещо горещо стегна гърдите й, пламъците на гнева потушиха страха й. Дишането й се учести. — Той никога не би напуснал града по своя воля.

— Искаш да кажеш, че някой го е принудил? Но кой? Тайлър не би се осмелил…

— Принудил го е или още по-лошо — прекъсна я Елена. Сега вече целият клас се взираше в тях, а госпожица Халпърн стоеше с отворена уста. Елена се изправи внезапно и ги погледна с невиждащ взор. — Господ да му е на помощ, ако е наранил Стефан — заяви тя. — Господ да му е на помощ. — После се завъртя на пети и закрачи към вратата.

— Елена, върни се! Елена! — чу да викат след нея Мередит и госпожица Халпърн. Но тя продължи да крачи напред все по-бързо и по-бързо. Съзнанието й бе изпълнено с една-единствена мисъл.

Те си мислеха, че е тръгнала да търси Тайлър Смолуд. Добре. Те можеха и да си губят времето да търсят в грешна посока. Но тя знаеше какво трябва да направи.

Излезе от училището и хладният есенен въздух я обгърна. Вървеше енергично и краката й бързо скъсяваха разстоянието между училището и Олд Крийк роуд. Оттам зави към моста Уикъри и гробището.

Леденият вятър щипеше лицето й, брулеше косата й. Около нея се носеше вихрушка от дъбови листа. Но пожарът, бушуващ в сърцето й, я изпълваше с такава горещина, че не усещаше студ. Сега вече знаеше какво означават думите „изгарящ гняв“. Мина покрай почервенелите букове и плачещите върби в средата на гробищния двор. Огледа се трескаво.

Облаците над нея се носеха като оловносива река. Клоните на дъбовете и буковете се блъскаха яростно един в друг. Надигналият се вятър запрати купчина листа в лицето й. Сякаш гробището се опитваше да я прогони, все едно й показваше мощта си, събираше силата си, за да й стори нещо ужасно.

Но Елена не я беше грижа. Извъртя се, а пламналият й взор обходи надгробните паметници. После се обърна и изкрещя право срещу разбеснелия се вятър. Само една дума, но тя знаеше, че е достатъчна, за да го доведе:

— Деймън!