Следите остават

— Щом е тъй, ще работите извънредно… Една—две вечери ще стоите до късно и пак ще привършите… За извънредната работа аз добре ще ви платя, просто двойно ще ви платя… Роклите ми трябват най-късно след седмица…

— Ще пътувате ли някъде?

— Да, ще пътувам! — отвърна без желание Тороманова.

Жените в стаята се размърдаха, дочуха се леки стъпки и той мигновено хлътна в кухнята. Измиването на чиниите не му отне повече от десетина минути. Тъкмо когато привърши, майка му влезе в кухнята, Чарли погледна нейното слабичко, уморено лице и небрежно запита:

— Оная отиде ли си?

— Отиде си — отвърна майката и отвори с дръжката на дървената лъжица капака на тенджерата. Стаята се изпълни изведнъж с гъстата приятна миризма на лучена яхния.

— Това не е ли жената на Тороманов? — все така небрежно запита Чарли.

Майка му седна на дървеното миндерче и отпусна в скута си своите слабички уморени ръце.

— Същата…

— Не съм я виждал друг път при тебе…

— За пръв път идва — отвърна майката замислело и добави сякаш на себе си: — Как се промени времето! Къде ти преди години Тороманова да дойде при мене! Тя ще отиде при мадам Дуранти! Виждала съм я много често, когато работех при нея! — тя помълча малко с широко отворени, замислени очи, после прибави с въздишка: — Божичко, как ги въртеше! И каква беше стисната!

— Стисната ли? — погледна я учудено Чарли. Внезапно през ума на майката мина същата мисъл, която бе дошла и на Чарли.

— Просто да не повярва човек! — простодушно възкликна тя, — Когато имаше много пари, пазареше се за левчето, а сега за басмени рокли ми предлага двойно.

Когато след малко седнаха да се хранят, Чарли се опита да поднови разговора, но като видя, че няма да научи нищо ново, замълча и разтревожен се замисли. „Защо Тороманова бърза така с роклите си? Да не би да се гласят някъде да бягат?“ Тая мисъл така го разтревожи, че той набързо се нахрани, измърмори неясно, че има работа, и излезе.

Навън денят беше чудесен. Слънцето ярко грееше, но въпреки това не беше горещо, защото от време на време откъм планината подухваше свеж, прохладен ветрец, Той тръгна към Пешови, но изведнъж си спомни, че сега Пешо трябва да бъде в градинката, тъй като днес е негов ред да стои на пост. В градинката също беше тихо. Двама—трима старци дремеха под рядката сянка на кестените, по-нататък групичка селски младежи, навярно от някакъв самодеен колектив, тихичко пееха проточена народна песен. Обаче Пешо не беше там. „Може би е тръгнал по следите на Тороманов — помисли Чарли недоволно. — Губим си времето в безсмислено следене, а той разнася пред очите ни пълните чанти и някой ден току-виж изчезнал…“

Той сърдито мушна ръце — В джобовете си, помисли малко, после решително тръгна към Веселинови. Чарли ходеше там винаги с удоволствие. Не само защото в тях беше приятно, прохладно и чисто, но и защото майката на Веселин беше така приветлива и весела, че всички деца я обичаха. Тя беше тънка, изглеждаше много младичка и в характера и имаше нещо момчешко което харесваше на децата.

И тоя път тя го посрещна весело, още от вратата разроши косата му и престорено сърдито му се закани:

— Сега ще те изповядам, бръмбарче!

— Тука ли е Веселин? — опита да се изплъзне Чарли.

— Първо ми кажи колко сладолед изядохте вчера, пък после ще те пусна при него.

— Само по два, другарко Ненова.

— Малко ли ти се виждат? Веско е болен… Хайде върви при него! — каза тя и го побутна към другата стая.

Веселин наистина лежеше. В стаята беше прохладно, през спуснатите басмени пердета се процеждаше мека светлина. До главата на Веселин в мораво гледжосано бурканче бяха грижливо натопени няколко жълти цветя. От цялата стая вееше дъх на свежест и чистота.

Чарли внимателно затвори зад себе си вратата и се приближи.

— Ти загази, а?

— Хм—м… — неопределено измънка Веселин.

— Май че много ти дойдоха четири сладоледа. Стомах ли те боли?

Веселин се повдигна на лакти и поверително пошепна:

— Нищоо ми няма. Преструвам се.

— Сега ли намери да се излежаваш, когато… — започна Чарли с недоумение, но не можа да завърши, защото Веселин бързо заговори:

— Постой да ти обясня… Утре трябваше да отида на пионерски лагер, но аз не искам да ходя точно сега. — Ще накарам татко да помоли да ме оставят за другата смяна. Само да ми повярват, че съм болен…

Чарли погледна приятеля си със съчувствие.

— Никак не ти завиждам! — поклати той глава. — Туй е цяло нещастие — да се търкаляш до утре в леглото!

— А бе—е, знаеш ли, не е толкова страшно… — тук Веселин скромно спря. — Правя си тук едни… изобретения!

— Сериозно! — възкликна Чарли. Той беше един от първите почитатели на Веселиновите таланти и се приготви с интерес да слуша.

— Много интересно изобретение! — разпали се Веселин.

— Представи си, глътнеш една течност и хоп — изчезваш, ставаш просто невидим като въздуха… Враговете не те виждат, следиш си ги преспокойно и даже влизаш в най-тайните им скривалища…