Читаем Следите остават полностью

Преди още момчетата да продумат, Коста тихомълком се измъкна от скривалището. Пешо и Веселин видяха как бавно прекоси улицата, как зашляпа с босите си крака по тротоара, като уж разсеяно зяпаше по етажите, сякаш очакваше да види там някакъв познат. След малко съпрузите Тороманови изчезнаха във входа на жилищния дом, Коста усили крачките си и влезе след тях. Улицата отново остана съвсем безлюдна.

Изминаха пет минути, които се сториха на момчетата цяла вечност.

Най-после Коста излезе от кооперацията и бързо се запъти към тях. Още по лицето му те познаха, че се е случило нещо. Той се примъкна до гъстия листак на люляците и се отпусна на земята със зачервено лице.

— Какво стана? — попита нетърпеливо Пешо.

— Стана! — отвърна загадъчно Коста, като нарочно се бавеше, за да възбуди любопитството им. — Интересна работа стана! Нашият човек се изправи пред вратата на апартамента, бръкна в джоба си, извади оттам един ключ и преспокойно си отвори!

— Видите ли? — възкликна отново Веселин. — Казах ли ви аз? Значи смененият ключ не е от неговия апартамент!

— Може да има и два ключа от апартамента си! — каза Пешо, макар вече сам да не вярваше в това.

— Но нали каза, че няма друг ключ? — възкликна Веселин.

— Значи пак ни е излъгал!

Коста, който тайнствено мълчеше до тях, внезапно се намеси.

— Аз измислих нещо! — каза той. — Нали единият ключ на човека е у нас? Следобед, когато двамата излязат, ще се качим горе и ще проверим дали нашият ключ може да отвори вратата му!

— Екстра работа! — извика Веселин.

— Хубаво си го измислил — добави Пешо.

След като взеха това решение, и тримата се успокоиха. Пешо и Веселин отидоха да обядват, Коста остана да пази пред кооперацията. Не трябваше в никои случай да пропуснат излизането на Тороманови. Това беше необходимо, за да изпълнят свободно задачата си.

<p>ШУМ ЗАД ПРОЗОРЕЦА</p>

Към четири часа следобед семейство Тороманови напусна жилищната сграда и се запъти бавно по улицата. Тоя път човекът с белите дрехи беше без чантата за пазаруване, широкото му лице изглеждаше съвсем неподвижно и незаинтересовано от околния свят. Щом Тороманови свиха по първата напречна улица, тримата приятели бързо се измъкнаха от своето скривалище в кварталната градинка и поеха към дома. Пред външния вход Пешо внезапно спря.

— Веселине, ти ще останеш тук! — каза той решително.

Веселин вдигна смаян веждите си.

— Аз да остана? Защо?

— Защото някой трябва да ни пази! Хората мога да се върнат!

Това беше напълно разумно, но Веселин целият се наежи.

— А защо аз да остана? Нека остане Коста!

— Не, ти ще останеш! — поклати решително глава Пешо. — Коста знае точно вратата!

— На нея нали има надпис?

— Може да има, но ти ще останеш да пазиш!

— А защо пък ти да не останеш?

Пешо го погледна учуден — наистина само това не бе му минавало през ума, Коста, който внимателно слушаше спора, се почеса загрижено по носа.

— Нали Пешо е командирът! — каза той не съвсем решително. — Нали той командува цялото ято!

— Да, но тука не сме на самолетите, тая работа е друга…

— Все едно! — каза сърдито Коста. — Но ако толкова не искаш да останеш, тогава ще остана аз…

— Добре, добре, няма нужда! — измърмори Веселин и обърна гръб, но лицето му си остана намръщена.

Пешо и Коста влязоха във входа малко подтиснати от неочаквания спор. Стълбището беше тихо и прохладно, тук не блестеше яркото лятно слънце. На етажните площадки те несъзнателно поспираха за миг и подозрително поглеждаха затворените врати. Сега им се струваше, че през малките стъклени шпионки ги поглеждат недоверчиво дебнещи очи, че с укор и съмнение ги отпращат нагоре по стълбите. Когато двамата приятели спряха на четвъртия етаж и зърнаха медната табелка на апартамента, те едновременно усетиха как силно бият сърцата им. Никога досега те не бяха вършили такава опасна и забранена работа, никога не бяха отваряли чужди врати. Пешо бръкна в джоба си със запотена ръка, която така много се бе сгорещила, че усети ключа като парченце лед.

— Ами ако има вътре някой! — каза той шепнешком. Лицето и на Коста бе съвсем разколебано.

— И аз туй си помислих! — отвърна той тихо.

— Може да им е пристигнал гост, може той да им отваря вратата отвътре…

Коста прехапа устни. И това е възможно! Понякога у тях идваше баба им, стоеше с месеци, а не я вписваха в жилищното табло.

— Тогава да се върнем! каза смутено Коста.

— Не! — късо и решително отвърна Пешо. — В никакъв случай!

Коста го погледна, учуден от бързата промяна. Можеше ли той да разбере, че Пешо си бе спомнил внезапно за Веселин, който ги чакаше долу при входа, че си бе представил за миг подигравателния му поглед. Хубав командир, който се изплашва още при първата опасност!

— Ти пази на стълбите! — вече с по-висок глас добави Пешо и решително се запъти към входната врата на апартамента.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука