Тъмното обединение

Вече не зная какво да мисля, записа тя в своя дневник в тази петъчна вечер. Може би се държа прекалено сурово с Каролайн. Възможно е тя наистина да съжалява за всичко, което ни причини, за опита си да унизи Елена пред целия град и да прогони Стефан като убиец. Може пък Каролайн да е поумняла оттогава и да се е научила да мисли и за другите, а не само за себе си. Може би наистина ще си прекараме добре на нейния купон.

Или може би до утре извънземните ще кацнат, за да ме отвлекат, помисли си тя, като затваряше дневника. Оставаше й само да се надява.

Дневникът беше евтина тетрадка с бели листа, купена от най-близкото магазинче, с дребни цветчета на корицата. Започна да го води след смъртта на Елена, но вече се бе пристрастила към него. Това бе единственото място, където можеше да каже всичко, което мислеше, без да шокира хората и те да я обсипват с упреци като: „Бони Маккълоу, как можа!“ или „О, Бони, не очаквах това от теб!“

Все още мислеше за Елена, когато изгаси лампата и се сгуши под завивките.

Тя седеше на разкошна, грижливо поддържана морава, простираща се във всички посоки, докъдето погледът стигаше. Небето беше идеално синьо, а въздухът — топъл и уханен. Навред пееха птици.

— Толкова се радвам, че дойде — рече Елена.

— О… да — кимна Бони. — Ами, естествено и аз се радвам. Разбира се, че е хубаво. — Тя се озърна, след което побърза да се обърне към Елена.

— Още чай?

В ръката си Бони държеше чаена чаша, тънка и крехка като черупка на яйце.

— О… разбира се. Благодаря.

Елена бе облечена в рокля от осемнадесети век от прозирен бял муселин, която прилепваше плътно и подчертаваше стройната й фигура. Наля чая прецизно, без да разлее нито капка.

— Искаш ли мишка?

— Какво?

— Исках да кажа: ще желаеш ли сандвич към чая си?

— О, сандвич. Да. Чудесно. — Поднесен й сандвич с майонеза и тънко нарязана краставичка върху прецизно отрязана филийка бял хляб без коричка.

Цялата местност беше окъпана в светлина и красива като картина на Сьора1. Намираха се сред Топлите извори. Доброто старо място за пикници, помисли си Бони. Но със сигурност имаше по-важни теми за обсъждане от чая.

— Кой ти прави косата напоследък? — попита тя. Елена никога не бе могла сама да се справя с прическите си.

— Харесва ли ти? — Приятелката й вдигна ръка към копринения водопад от златисторуса коса, която се стелеше по гърба й.

— Съвършена е. — Оценката на Бони прозвуча надуто като речите на празненствата, организирани от Дъщерите на американската революция2.

— Е, косата е много важна, нали се сещаш — додаде Елена. Очите й блестяха със синева, по-дълбока от синевата на небосвода, с удивителното синьо на лапис лазули. Бони с притеснение докосна непокорните къдрици на червената си коса.

— Разбира се, кръвта също е важна — продължи Елена.

— Кръвта ли? О, да… разбира се — смотолеви Бони смутено. Нямаше никаква представа за какво й говори Елена, затова се почувства все едно ходеше по въже над река, пълна с алигатори. — Да, кръвта е важна, така е — съгласи се тя примирено.

— Още един сандвич?

— Благодаря. — Беше със сирене и домат. Елена взе един за себе си и внимателно отхапа. Бони я наблюдаваше, усещаше как с всяка минута в нея се надига все по-голямо безпокойство, а след това…

И тогава видя как от края на сандвича започна да се процежда тъмна слуз.

— Какво… какво е това? — От ужас гласът й затрепери. За пръв път сънят започна да прилича на сън и тя откри, че не може да помръдне. Седеше като вцепенена и се взираше втренчено. Върху карираната покривка на масата падна голямо парче от онова тъмнокафявото, изскочило от края на сандвича на Елена. Е, добре, беше само някаква кал.

— Елена… Елена, това…

— О, това е обичайната ни храна тук — усмихна й се Елена със зъби, изпоцапани в кафяво. Само че гласът не беше на Елена. Бе мъжки глас, звучеше грозно заплашителен, някак си изкривен. — И ти също ще ядеш от нея.

Въздухът вече не беше топъл и уханен; беше горещ и лепкаво-сладникав, напоен със зловонието на разлагащи се боклуци. Сред зеленеещата се трева се виждаха черни ями и ливадата вече не беше добре поддържана, а дива, гъсто обрасла с всякакви треви. По нищо не приличаше на Топлите извори. Намираше се в старото гробище, как не го бе разбрала досега? Само дето гробовете бяха пресни.

— Още една мишка? — изкиска се Елена гадно.

Бони сведе поглед към наполовина изядения сандвич, който държеше в ръката си. Изпищя. От единия му край бе провиснала дълга кафява опашка. Захвърли сандвича с все сила към една от надгробните плочи. После се надигна с натежал стомах, като бършеше ожесточено ръце в джинсите си.

— Още не можеш да си тръгнеш. Компанията ей сега ще пристигне.