Властелинът на пръстените

Сетне Арагорн отишъл в Дома на кралете на Безмълвната улица и се отпуснал на дългото ложе, приготвено за него. Там се сбогувал с Елдарион и предал в ръцете му крилатата корона на Гондор и скиптъра на Арнор, сетне го напуснали всички освен Арвен, която останала сама край ложето. И въпреки цялото си величие и мъдрост тя не смогнала да се удържи и го замолила да почака поне за малко. Още не се била уморила от дните си, а ето че вкусвала горчилката на простосмъртната участ, която била приела.

— Лейди Ундомиел — казал Арагорн, — часът наистина е тежък, но той се роди още в онзи ден, когато се срещнахме под белите брези в градината на Елронд, където вече никой не броди. Приехме тая съдба на хълма Серин Амрот, когато се отрекохме и от Сянката, и от Здрача. Посъветвай се с душата си, любима, и запитай наистина ли желаеш да чакам, додето се съсухря и падна от трона си, оглупял и немощен. Не, лейди! Аз съм последен от Нуменорците и сетен крал на Древните дни, не само бях надарен с тройно по-дълъг живот от хората в Средната земя, но имах и щастието да постигна каквото желаех и да се отплатя за този дар. А сега ще заспя. Не ще те утешавам — в кръговете на тоя свят няма утеха за подобна скръб. Пред теб е сетният избор: да се разкаеш, да идеш към Заливите и да отнесеш към Запада спомена за нашите общи дни, който там ще остане вечно зелен, но никога не ще е друго, освен спомен, или да изтърпиш докрай участта човешка.

— Не, скъпи господарю — рекла тя, — този избор отдавна отмина. Вече не е останал кораб да ме отнесе натам, тъй че волю-неволю наистина трябва да изтърпя участта човешка — загуба и безмълвие. Но едно ти казвам, кралю на Нуменорците, едва сега разбирам легендата за възхода и падението на твоя народ. Присмивах им се, мислех ги за клети безумци, ала накрай ги съжалявам. Ако са верни словата на Елдарите, че такъв дар е поднесъл Единственият на хората, то горчив е този дар.

— Така изглежда — отвърнал той. — Но ние някога отхвърлихме Сянката и Пръстена, нека не се поддаваме на сетното изпитание. В скръб трябва да се разделим, но не и в отчаяние. Гледай! Не сме приковани навеки към кръговете на тоя свят, а отвъд тях има нещо повече от спомена. Сбогом!

— Естел, Естел! — извикала тя.

При тия слова той поел ръката й, целунал я и заспал. Велика хубост се разкрила в лика му и всички, що идвали да се преклонят, гледали изумени — пред тях се сливали в едно изяществото на младостта, храбростта на зрелия мъж и мъдростта и достолепието на старостта. И дълго лежал той там, въплътил блясъка на кралете човешки с непомръкнала слава чак до края на света.

Ала Арвен напуснала Дома, светлината в очите й погаснала и на хората им се струвало, че тя е станала хладна и сива като беззвезден зимен здрач. После се сбогувала с Елдарион, с дъщерите си и всички, които обичала, напуснала Минас Тирит, заминала в Лориен и самотно заживяла там под посърналите дървета, докато настанала зима. Нямало я Галадриел, изчезнал бил и Келеборн и безмълвие тегнело над земите.

И там накрая, когато се ронели листата на малорните, ала още не била дошла пролетта, тя легнала да почива навръх Серин Амрот и там ще е зеленият й гроб, додето светът се промени, додето родените сетне забравят последната думица за нейния живот и вече никога не разцъфнат еланор и нифредил на изток от Морето.

Тук свършва този разказ, както е стигнал до нас от Юга и подир залеза на Вечерницата не е писано нищо друго в тази книга за древни времена.

Забележка: Оригиналът съдържа шест приложения. В българския превод е оставена само част от първото приложение.