i 5669a7f8bc5fef14

Пред жилището нямаше градина, а посипан с чакъл двор, гол, сух, но

безукорно чист, в средата с чудновато украшение - малко бронзово оръдие,

- едно време то бе съставлявало част от въоръжението на някаква фрегата,

много отдавна бе участвувало в последния й залп и след дълги години,

прекарани сред купища захвърлени железарии, сега стоеше чинно и излъскано

между две симетрични купчинки гюллета, завършвайки нелепия вид на това

фантастично жилище.

Зад къщата се виждаше обрасъл с трева четириъгълник с четири железни кола

за простиране на дрехи в ъглите, ограден с висока каменна стена, край

която туктаме растяха храсти френско грозде, единствената растителност в

тази пародия на градина, ако не се смяташе едно дърво с тъжен изглед,

което никога не цъфтеше и бе свело клони към кухненския прозорец.

През този кухненски прозорец, въпреки че бе закрит от люляковото дърво,

можеше да се различи нещо от вътрешността. Стаята изглеждаше просторна,

мебилирана удобно, макар и неприветливо, със столове и диван, тапицирани

с росхар, с голяма маса, изтумбен скрин пред едната стена и голяма

махагонова тоалетка до другата стена. Излъскана мушама покриваше пода,

жълти гланцови тапети - стените, тежък мра

10

морен часовник украсяваше камината и показваше с лек оттенък на

надменност, че това не беше просто -тая за готвене (всъщност обикновено

готвеха в съседния килер), а обща, всекидневна стая, където обитателите

се хранеха, прекарваха свободното си време и водеха семеен живот.

Стрелките на богато украсения часовник показваха пет часа и двадесет

минути. Старата баба Броуди седеше на стола си в ъгъла край печката и

препичаше хляб за чай. Тя беше грубовата, кокалеста жена, свита, но не

повехнала за своите седемдесет и две години, сбръчкана и възлеста като

дънер на изсъхнало дърво, изсушена, но още здрава и жилава, закоравяла от

старостта и преживените години. Ръцете й бяха особено много сгърчени, с

подути от артрит стави. Лицето й имаше цвета.на увехнал лист и бе

прорязано и насечено от бръчки; чертите й бяха едри, мъжки и твърди;

косата й, още черна, бе разделена на път по средата, оставяйки права бяла

бразда, и бе стегната здраво в твърд кок на тила; няколко дебели къси

косъма стърчаха разхвърлени като бурени по брадата и горната й устна. Тя

носеше черно елече и шал, малка черна шапчица, дълга влачеща се пола със

същия цвят и обувки с ластици, които, макар че бяха големи, показваха

ясно подутините на възпалените й пръсти и плоските й набити ходила.

Както се бе навела над огъня с леко килната от усилията шапчица, хванала

с двете си треперещи ръце голямата вилица, тя препичаше две големи филии

с хляб с безкрайна грижливост, леко, нежно, като внимаваше средината да

остане мека. Като ги довърши по свой вкус и ги постави на края на

чинията, където би могла бързо да се пресегне и да ги вземе ловко,

веднага щом семейството седне да пие чай, тя препече останалите филии

небрежно, без интерес. Докато препичаше хляба, тя размисляше. Това личеше

по тракането на изкуствените й зъби, когато всмукваше и отпускаше бузите

си. "Просто не е честно - мислеше си тя, - че Мери е забравила да донесе

сиренето в къщи. Това момиче става все по-небрежно и за такива работи на

нея можеш да разчиташ, колкото на някой слабоумен глупак! Какво е чаят за

една жена, ако няма сирене? Прясно дънлопско сирене!" От тази мисъл

увисналата й горна устна потрепна и отприщи малък поток от слюнка, който

се стече от ъгъла на устата й.

Докато размишляваше, тя продължаваше да стрелка бързи обвинителни погледи

изпод смръщените си вежди към внучката си Мери, която седеше в отсрещния

ъгъл в креслото, отредено само за баща й и поради това забранено за

другите.

Мери обаче не мислеше нито за сиренето, нито за креслото, нито за

престъплението, което извършваше, като бе забравила за едното и се бе -

отпуснала на другото. Светлокафявите й очи разсеяно се рееха през

прозореца някъде надалече, като че ли виждаха там нещо, някаква картина,

която чародейно се оформяше пред бляскавия им поглед.

От време на време върху чувствителните устни на девойката се изписваше

усмивка, после тя поклащаше глава леко, несъзнателно, като полюшваше

спускащите се надолу къдрици, при което малки блестящи вълни светлина

играеха по косата и. Малките й ръце, с гладка и мека като цветовете на

магнолия кожа, лежаха на скута й с обърнати нагоре длани - мълчалив

символ на мислите й. Мери седеше изправена като тръстика, хубава, с

потайната и чиста красота на дълбоко, спокойно езеро, където растат

полюшващи се тръстики. В нея се чувствуваше несмутения разцвет на

младостта и макар че беше само на седемнадесет години, от бледото й лице

и слабата й неоформена фигура се излъчваше покой и тиха сила.

Най-после растящото възмущение принуди старата да заговори. Достойнството

не й позволяваше да нападне направо и понеже бе принудена да се въздържа,

тя каза с още по-голямо озлобление:

- Седнала си на стола на баща си, Мери. Никакъв отговор.

- Столът, де го си седнала, е на баща ти, чуваш ли? Отново не последва

отговор. Вече разтреперана от

потискан гняв, старицата извика: