i 5669a7f8bc5fef14

тя стана, отстъпи към вратата и рече важно:

- Хвърли един поглед в тази книга, моето момиче. От нея ще имаш повече

полза, отколкото от празните разговори, които би могла да чуеш на

улицата.

После излезе и затвори след себе си вратата със спокойна сдържаност,

която хармонираше на изпълнилите я благочестиви мисли.

Но Мери не докосна книгата, която така упорито й навираха; тя гледаше

безнадеждно през прозореца. Тежки облаци закриваха небето и по-бързо

превръщаха краткия октомврийски следобед в нощ. Тих, настойчив дъжд

замрежваше стъклата на прозореца. Не полъхваше никакъв вятър. Нейните три

сребърни брези, останали без листа, се издигаха мълчаливи, в мрачен,

печален унес. Напоследък тя толкова често ги съзерцаваше, че познаваше

всяко тяхно настроение и ги смяташе за свои. Гледала ги бе как ронят

листа. Всеки лист падаше с тъжно трептене, бавно като загубена надежда -

и с всеки паднал лист Мери губеше част от вярата си. Тези три дръвчета за

нея бяха като символи и докато дишаха с живите си листа, тя не се

отчайваше. Но последното листче се бе отронило и тази вечер брезите бяха

като нея - оголени, обгърнати от студена мъгла, потънали в дълбоко

униние.

Детето бе живо в утробата й. Тя го усещаше как пулсира, как все повече

животът бушува в него; за това пулсиращо, живо дете никой не знаеше освен

Денис и тя! Не бяха я открили. Не беше лесно да се прикрива - отначало

това особено я тревожеше, но сега изобщо не я безпокоеше; в момента умът

й бе зает с по-дълбок и по-страшен размисъл.

Както седеше неподвижна до прозореца, тя си припомни, че първото движение

на детето в нея й бе причинило болезнен пристъп не на страх, а на

възвишен копнеж. Пред погледа й бързо бе преминала светлина, която бе

озарила тъмните кътчета в ума й; бе я завладяло буйно желание да има

детето си. През множество тежки часове това желание поддържаше духа й,

изпълваше я с мъжествена издръжливост в нещастието й. Тя смяташе, че

страда за детето, че колкото повече търпи, толкова повече ще я възнагради

то с обичта си.

Но струваше й се, че това беше много отдавна, преди да я напусне

последната надежда. Тогава тя все още вярваше в Денис.

След онзи следобед, когато отиде в Дарок, не бе го виждала. Затворена в

къщи по волята на баща си, тя прекара тези шест непоносими седмици, без

дори да зърне Денис.

Понякога й се струваше, че вижда фигурата му да се спотайва пред къщата;

често нощем чувствуваше, че той е близо; веднъж при едно леко почукване

на прозореца й тя се събуди с писък. Но сега разбираше, че всичко това

бяха просто измами на болното й въображение и бе убедена, че той я е

зарязал. Денис я беше изоставил. Никога нямаше да го види.

Копнееше да настъпи нощта и да й донесе сън. В началото на нещастието си

тя не бе в състояние да си отпочива, после, кой знае как, започна да спи

дълбоко и в съня й често я спохождаха прекрасни видения, видения, пълни с

безкрайно блаженство. Тогава винаги биваше с Денис сред пленителна

обстановка, преброждаше с него някаква слънчева страна с пъстри старинни

градове, движеше се между усмихнати хора, които ядяха чудновати екзотични

храни. Някога тези приятни видения, вещаещи щастливо бъдеще, я ободряваха

и утешаваха; но това отдавна бе минало; сега не жадуваше вече за химери.

Искаше сънят й да бъде без сънища. Бе решила да се самоубие. Ясно помнеше

думите си, отправени към Денис на гара Дарок, когато в несъзнателно

ужасно предчувствие му каза какво ще направи, ако той я напусне.

Единственото й спасение беше смъртта. Без никой да знае, Мери бе скрила в

стаята си плик с лимонена киселина, взет от високата полица над

умивалника в килера. Тази вечер щеше да си легне както обикновено, а на

сутринта щяха да я намерят мъртва. Живото дете, непоело още въздух, също

щеше да бъде мъртво, мислеше тя, но това беше най-доброто, което можеше

да стори. Щяха да я погребат във влажната земя ведно с нероденото дете и

тогава всичко щеше да свърши и тя щеше да почива в мир. Стана и отвори

едно чекмедже. Да, киселината бе там непокътната. Със спокойни пръсти

Мери отвори малко единия край на белия плик и се загледа в безобидното на

глед съдържание. Неволно тЯ си мислеше колко чудно е, че тези неподвижни,

невинни кристали могат да имат толкова силно смъртоносно въздействие; и

все пак тя съзнаваше, че за нея те не представляваха опасност, а само

милостиво избавление. Те щяха да й дадат възможност с едно-едничко бързо

движение да се избави от безнадеждния тежък ярем на своето съществуване;

когато ги изгълташе, тя щеше да пресуши с една последна конвулсивна

глътка сетната горчива утайка на самия живот. Спокойно помисли, че когато

стане време за лягане, ще трябва да донесе чаша вода, за да разтвори

кристалите.

Мери остави плика на мястото му, затвори чекмеджето и като се върна при

прозореца, седна и пак се залови да плете. Тази вечер щеше да свърши

чорапа на баща си. Спомняйки си за Броуди, тя не изпита никакво чувство

към него - всичко в нея бе застинало, сякаш чувствата й вече бяха умрели.

Той не й продумваше. Ръката му оздравя. Животът му остана непроменен и