i 5669a7f8bc5fef14

чака. Можеше да изтърпи всичко, докато той най-после я вземеше при себе

си.

Като свърши писмото, за момент тя остана вцепенена. Сякаш ударът на

неочакваното щастие я беше превърнал в камък, тя стоеше като мраморна

фигура, закована и неподвижна. Сетне бавно някакъв пулсиращ балсам

протече по жилите й, тайнствени струи, раздвижени от вълнуващите думи в

писмото, се разляха из нейното тяло. След цяла вечност смъртна изнемога

тя се съживяваше и като у пробуждаща се Галатея в нея нахлу живот,

руменина покри лицето й, тялото й, крайниците й. Очите й неудържимо

блестяха с радостта на живота, стиснатите й устни се разтвориха леко,

жадно, тъжната неподвижност на лицето й бе заличена от прилив на буйна

радост. Като някой забравен на самотен остров пустинник, който, изтощен

от безкрайно, безплодно бдение, е оставил всяка надежда, неочакваната

поява на спасителното средство я изпълни с невероятно, почти неприемливо

опиянение. Разбуденото й сърце биеше звънко и в ушите й звучеше

възторжената му песен; бледните ръце, които държаха писмото, се

одухотвориха, оживяха, станаха дейни; пръстите нетърпеливо сграбчиха една

наблизо сложена писалка и бързо почнаха да пишат на обратната страна на

хартията.

Това бе кратка бележка, в която Мери съобщаваше, че е добре и че сега,

когато има вест от Денис, е; щастлива. Не споменаваше нищо за преживените

душевни терзания, нито за бездната, към която бе тръгнала. Писа му, че с

радост ще живее в новия си дом, стига само той да дойде да я вземе през

декември,; и неведнъж го благослови за изпратеното писмо. Нямаше време да

пише повече, защото пред къщата, при бързо гаснещата светлина на деня, тя

различи фигурата на търпеливото, упорито дете, което пак се бе появило и

се взираше с очакване към прозореца. Това беше Роза и никой друг - онази

малка предана сестричка, за която Денис й бе говорил. Мери благослови

Роза. Сега тя постави отново бележката в издълбаната ябълка, отвори

прозореца и като хвърли ябълката с всичка сила, проследи с поглед как тя

прелетя във въздуха и подскочи два пъти на пътя, преди да се спре. Мери

смътно зърна Роза да тича след ябълката, видя я, че извади писмото и го

сложи в джоба на палтото си, забеляза как многозначително и победоносно й

махна с ръка и сякаш за да символизира сладостта от победата, се отдалечи

по пътя, заръфала ожулената, натъртена ябълка. Тръпка на благодарствено

възхищение; премина през Мери, когато малката фигурка се изгуби от

погледа й, закрачила решително по пътя - със същия непобедим вид, със

същото жизнерадостно дръзновение като Денис. Лека усмивка раздвижи

устните на Мери, когато си спомни колко нехайно свиреше Роза на пианото.

Каква глупост - да съди за безстрашния вестоносец по изпълнението на

някакви си гами.

Мери стана и с наслаждение се протегна. Вдигна ръце над главата си в поза

на несъзнателен устрем и докато фигурата й сякаш се изтегли нагоре,

главата й се отметна назад, шията й се опъна. Както бе отправила очи към

небето, по лицето й се изсипа неизразима благодарност, която като че

неусетно се превърна в призив към бъдещето. Тя отново бе жива, храбра,

изпълнена с нова надежда, с ново дръзновение. Бодливи тръпки пробягваха

като струйки по кожата й. Изведнъж, свалила ръце и отпуснала пак тялото

си, тя усети, че е гладна. Седмици наред не бе яла нищо освен безвкусни,

пресядащи залъци, преглъщани с мъка под строгия поглед на баща й; но

сега, когато жаждата й за живот се бе върнала така чудодейно, гладът й

беше неутолим.

В тялото й неоформеното дете подскачаше и тупкаше като че с разбиране и

благодарност, че бе помилвано. А Мери, усетила безсилието на този

благодарствен порив, бе обзета от внезапно съжаление. При рязката промяна

на чувствата й тя внезапно бе обзета от изгарящи самообвинения, тя се

обърна бързо към чекмеджето, където бе скрила плика с лимонената

киселина, сграбчи го яростно, скри го с погнуса в ръката

си и забърза надолу по стълбите. Като притича край полуотворената врата

на гостната, видя, че старата баба Броуди кимаше глава в просъница и с

радост разбра, че Роза не е била забелязана, че поне веднъж часовоят е

заспал на поста си. Мери бързо прекоси кухнята, влезе в килера и там с

чувство на отвращение захвърли съдържанието на плика не обратно върху

полицата, а в мивката, откъдето бърза струя вода от чешмата го отми

завинаги. После с ново чувство на лекота отиде до долапа, наля си чаша

мляко и си отряза дебело парче от студения пудинг останал от обеда.

Пудингът беше вкусен и пълен с меки сладки стафиди; зъбите на Мери се

забиваха в пудинга охотно, с апетит. Млякото имаше вкус на екстракт от

някакъв богат нектар и бе студено като лед. Тя се стремеше да продължи

яденето колкото е възможно по-дълго, наливаше си бавно и предъвкваше

последните трохи от парчето, когато майка й влезе в килера. Мама

изненадано погледна Мери.

- Ти си гладна? - подхвърли тя. - Иска ми се да мога да ям така.

Проповедите са подобрили апетита ти.

- Да ти отрежа ли едно парче, Мама?

- Не. Ще го стоплим утре. Не се грижи за мен.

С отговора си госпожа Броуди искаше да каже, че Мери е егоистка, защото