i 5669a7f8bc5fef14

- Не - изрече той гласно, - аз не съм такъв подлец, че да зарежа момиче

като Мери.

Той живо си спомни нейната доверчивост, нейната прелест, вярата й в него;

отначало мислеше за нея с нежност, после с леко безпокойство; като си

спомни за урагана, прииска му се заради нея той да не е засегнал

Ливънфорд. И в този миг въпреки веселия си нрав, кой знае защо, започна

да се чувствува подтиснат. Сдържаната радост, последвала буйната му

веселост в началото на пътешествието, се превърна бавно в необяснима

меланхолия. Опита се да се отърси от нея и насочи мислите си към розовото

бъдеще, което се разкриваше пред Мери и него в къщичката им в Гаршейк,

представи си каква блестяща кариера ще си изгради, помисли си за

отпуските и за пътешествията в чужбина, на които ще се наслаждават по-

късно, но не можа да разпръсне сянката, помрачила светлия му оптимизъм.

Започна да се тревожи за Мери и да се пита разумно ли е постъпил, като е

отлагал толкова дълго женитбата.

Започна да вали и прозорците на купето се покриха с мътен слой от вода и

киша. Яростният вятър обсипваше стените с вълни от едри капки, които

шляпаха като мокър парцал, а дъждът шумеше върху покрива на вагона като

бясна струя вода, изливаща се от отверстието на гигантски маркуч. Денис

изпадна в още по-голямо униние, а душата му се изпълни с по-мрачни

предчувствия, когато със скръбно съжаление си представи пленителната,

тайнствена красота на Мериното тяло и си спомни как бе откъснал цвета на

тази красота. При грубото му съприкосновение детето се бе превърнало в

жена, която жестоко е страдала поради тази негова постъпка; той бе

причина да набъбне стройното и девствено тяло, а тя кой знае какви мъки

бе претърпяла, за да скрие бременността си; струваше му се, че интимната

симетрия на нейните форми е нещо, което той е унищожил и което тя никога

не ще си възвърне. От устните на Денис се откъсна въздишка и влакът бавно

спря на някаква крайпътна гара.

Влакът не беше бърз и вече бе спирал на няколко спирки, без Денис да

обърне особено внимание на това, но за негово неудоволствие на тази гара

вратата на купето се отвори и влезе стар селянин. Той седна кротко в

отсрещния ъгъл; от дрехите му се вдигаше пара, а по тапицерията и на пода

под него се образуваха локви вода; от него се излъчваше и се смесваше с

парата миризма на алкохол - течност, по-силна от дъждовната вода. Денис

се вторачи в селянина и после каза студено:

- Това купе е първа класа.

Старецът извади от джоба си голяма червена носна кърпа на бели капки и

гръмогласно се изсекна.

- Хайде де - рече той сериозно и се престори, че оглежда купето. - Добре,

че ми казахте. Много се радвам, че ще пътувам модерно; та, казвате, първа

класа било? А пък за мен това няма значение, защото изобщо нямам билет -

разсмя се старецът оглушително; той явно беше сръбнал.

Настроението на Денис толкова беше спаднало, че той не оцени шегата. При

нормални обстоятелства той чудесно би се забавлявал с този неочакван

спътник, но сега го изгледа начумерено.

- Далеч ли ще пътувате? - попита най-после той.

- До Дънди, прекрасния Дънди. Вие познавате града, но не и хората. Не,

не! Като казвам "прекраснияа, не говоря за красавиците на Дънди, а искам

да кажа прекрасния град Дънди - отговори селянинът и след това сериозно и

точно обяснение добави многозначително:

- Нямах време, знаете, да си купя билет.

Г Денис се изправи и седна. Той разбра, че ще трябва да търпи всичко това

до края на пътуването и се примири с тази мисъл.

- Как е времето? - попита той. - Виждате ми се мокър.

- Мокър съм. Мокър съм и отвън, и отвътре; но едното, знаете, е добро

средство против другото; пък и за такъв стар овчар като мене мокрите

дрехи нищо не са - ще изсъхнат на мен и толкоз. Но трябва да ви кажа: в

такава проклета нощ като тая дори и на -мен ми се не ще да съм по

баирите.

Той поклати глава няколко пъти, измъкна от джоба си една малка, нечиста

глинена лула, запали я, сложи й металното капаче и като я пъхна в ъгъла

на устата си, всмукна шумно. Когато купето се изпълни с дим, той, без да

изважда лулата от устата си, изплю голяма храчка на пода.

Денис го изгледа със съжаление и погнуса и се опита да си представи как е

изглеждал като младеж този груб, пиян, стар селяк; сетне унило се попита

дали и самият той не ще се превърне някога в такова дърто пиянище и

изпадна в още по-дълбока меланхолия. Без да подозира какво впечатление бе

произвел, старият овчар продължи:

- Да, дойде ред да кажем сбогом на планините. Добре звучи, нали? Сбогом

на планините. А? - засмя се той и се плесна по бедрото. - Като заглавие

на песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град -

и защо мислите? Никога не бихте отгатнали. - Той се закикоти неудържимо и

се задави от дима.

- Може би сте получили някакво наследство? - предположи Денис.

- Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък

и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.

Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:

- И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм. ..

Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси: