i 5669a7f8bc5fef14

няма да пуснат ферибота; но и да нямаше ферибот, мислеше си Денис

шеговито, той чувствуваше достатъчно сили в себе си, за да преплува

залива.

Вятърът беше силен, но дъжд още не бе завалял и тъй като до Грантон имаше

само три мили, Денис се отказа от обикновеното превозно средство до

пристанището и реши да върви пеша. Колко хубаво е да живееш! Вятърът го

опияняваше; когато го чувствуваше по лицето си, Денис искаше да живее

вечно. Стъпвайки твърдо по паважа, Денис бе уверен, че лесно ще измине

разстоянието за един час - времето, което имаше на разположение.

Закрачил към пристанището, той бе обзет от радостни мисли. Работата

вървеше по-добре, отколкото бе очаквал, а утре в Дънди се надяваше да

затвърди положението си при "Блейн енд къмпани". Младият господин Блейн

имаше голямо влияние във фирмата и бе особено разположен към Денис. Денис

разбираше, че ако го склонеше, ако го убедеше да сключи сделка с фирмата

"Файндли", победата беше в ръцете му. Той се зае да обмисля едно

остроумно, кратко слово, с което да започне разговора утре. Вървейки по

улицата, той чудесно декламираше речта си на вятъра и празните улици и с

безмерна наслада подчертаваше съществените моменти с изразителни

жестикулации, така че, когато стигна до Грантон, бе вече успял да порази

младия господин Блейн с епиграмите си, да го бомбардира с технически

подробности и да го обезоръжи с аргументите си. Денис с облекчение

забеляза, че ферибота се люшкаше край малкия кей и по всичко личеше, че

се готви да замине, затова ускори крачките си и се качи на борда. От

ниската палуба заливът с бялата пяна, кипнала по гребените на

оловносивите вълни, изглеждаше по-мрачен и по-страшен, отколкото от

вълнолома. Малкият съд подскачаше силно, а дебелите корабни въжета, с

които бе привързан за яките железни стълбове на кея, скърцаха и плющяха

под двойния напор на вятъра и отлива. Денис обаче бе свикнал с морето и

несмущаван от нищо, се присъедини към други трима пасажери, които,

събрани на носа, унило гледаха залива, сближени по-тясно от неприятното

предчувствие за опасност.

- Не ми харесва днес морето - обади се единият. А

- Бурно е, може да направи пакост - рече другият.

- Вече съжалявам, че не послушах жена си и не останах в къщи - каза

третият, като направи слаб опит да се пошегува.

Денис ги окуражи: - Мислите ли, че капитанът би тръгнал, ако не беше

сигурен, че ще може да мине? - искрено се удиви той. - Само пет мили има

до отсреща - просто нищо. След двадесет години ще можем да прескачаме

такива канавки или да минаваме на кокили през тях.

Тримата го изгледаха недоверчиво, но той се зае с тях и започна да се

шегува, да ги закача и само след пет минути спечели сърцата им. Те го

признаха за водач, тревожните им предчувствия се изпариха, а един от тях

дори извади плоско шишенце.

- Да пийнем по глъдка, преди да тръгнем, а? - предложи той и смигна.

Това бе висш израз на добро настроение. Този, който черпеше, пръв вдигна

шишенцето, после другите двама отпиха скромно, както се полага на гости,

а Денис отказа.

- Така съм се натъпкал със салам, че се боя да не отиде за рибата -

поясни той с широк жест и изразителна гримаса към развълнуваното море,

като искаше да каже, че единственото му желание в живота е да задържи в

себе си превъзходното ядене, за което току-що бе платил.

Тримата се ухилиха възхитени; фактът, че този безгрижен и безстрашен

младеж можеше да се разболее от морска болест, както той бе намекнал, им

се видя много смешен и отново ги изпълни с чувство за собственото им

достойнство. А Денис ги насърчаваше, като с готовност се приспособяваше

към тяхната среда и с такова въодушевление им разказваше анекдоти, че те

почти не забелязаха нито кога потеглиха, нито голямото вълнение в залива.

Единият бе позеленял, а другият преглъщаше, като че му се гадеше, но те

по-скоро биха умрели, отколкото да се изложат в очите на този млад

Хектор, който тъкмо бе стигнал до най-интересното място в петия анекдот -

за ирландеца, който скроил чудесен номер на англичанина и шотландеца при

крайно комични и неудобни обстоятелства.

Останалите няколко пасажера бяха по-неспокойни и се притискаха един в

друг, когато фериботът подскачаше като черупка в бурните води. Те се

стискаха за стойките, лягаха на палубата или повръщаха, без да се

стесняват, а наситеният с водни пръски вятър виеше между корабните

въжета, яростните шумящи вълни се разбиваха над ниската преграда и

покриваха палубата с воден пласт, който се стичаше ту на едната, ту на

другата страна при всяко наклоняване на кораба.

Най-после приближиха Бърнтисленд, големите вълни останаха зад тях и след

дълги маневри корабът бе закотвен. Капитанът на малкия съд слезе от

мостика; от мушамата му се стичаше вода. Денис го чу да казва:

- Не съжалявам, че пристигнахме. Дяволско време! По-лошо пътуване никога

не сме имали.

Пътниците заслизаха бързо, но някои се чувствуваха толкова зле, че се

наложи да ги отнесат от кораба до вълнолома, където малката геройска

група се сбогуваше с Денис.

- Нима няма да продължите по-нататък? - попита Денис.

- Ами! - отговори един от всичките и погледна към облаците. - Слава богу,