Къртицата

— Да… — замислено проточи Бурдан. — Поведението на този тип е съвсем ненормално. Забеляза ли как избяга от проститутките? И как се държа в киното… А това е един от най-добрите филми за последните пет години. „Дивата пустиня“… Ако не греша, той получи три специални награди.

— А забелязахте ли какво правеше на площада? — запита Кар. — Не се включи във всеобщото негодувание против враговете. Освен това името, което произнесе… И накрая избяга от братята по лоялност. Да наредя ли да го арестуват?

Бурдан небрежно махна с ръка.

— Почакай още малко. Той отива точно накъдето трябва. Знаеш ли къде излиза тази улица?

— Наблизо има площад, господин съветник. Площадът със Синята кула…

— Точно така, моето момче. Площадът със Синята кула.

— Но какво общо има това?

— Ще видиш, скъпи Кар. Само че приеми от мене един съвет. През последно време прекалено много се интересуваш от държавните тайни. Не възразявай! Казвам ти да не се заемаш със Синята кула. Това може да ти струва скъпо. Сега мълчи и гледай.

Двамата едновременно надигнаха кристалните чаши и се вторачиха в екрана.

Улицата свърши и Бързия отново излезе на площад. Наблизо не се виждаше никой. Нощната тишина тежеше над широкото пусто пространство. Все същите олющени къщи с изгаснали прозорци обграждаха площада. Редките лампи не можеха да разпръснат мрака и по паважа лежаха дълги черни сенки.

Отново в паметта на Бързия се върна нареждането на младшия чиновник. Трябваше да търси своя сектор. Но кого да запита сред този пуст, заспал град?

Огледа се. Къщи, къщи, къщи… Ниски, с хлътнали покриви, с изпочупени прозорци. В единия край на площада високо над тях се издигаше…

В главата му всичко се завъртя. Пробягаха хиляди спомени, от които не можеше да извлече нищо, толкова бързо преминаваха през ума му и се сливаха с мрака на забравата. Напрегнат до болка, Бързия се опита да задържи поне един от тях, застена от безплодната мъка и пак погледна към смътно познатата грамада.

Високата синкава кула забиваше острия си връх в мъгливото нощно небе. Основата й не стигаше до земята, а се крепеше върху четири масивни колони. Като предмет, пренесен по вълшебство от друг, непознат свят, тя предизвикателно подтискаше с огромната си висота всичко наоколо. Никой не знаеше какво представлява. Дори Бързия нямаше нищо друго, освен полуизтритото усещане, че тази кула е извънредно важна, че в нея е спасението.

Паметта му беше унищожена, но задействува някакъв автоматизъм. Без да осъзнава постъпките си, Бързия затича към могъщите опорни колони. Сянката на кулата го погълна. Още миг и той се озова до колоните, докосна една от тях, усети под дланите си прохладата на гладка метална повърхност.

Нататък тялото му вършеше всичко само, без да се допитва до черния провал в мозъка. Пръстите му се стегнаха около невидими в тъмнината скоби. Увиснало край колоната, мускулестото му тяло започна да се изкачва нагоре. Основата на кулата се приближаваше. Скобите свършиха и Бързия стъпи на тясна металическа площадка. Сега трябваше да направи още нещо. Без да знае какво точно търси, опипа бронираната стена. Докосна малко капаче, отмести го и натисна скрития вътре бутон.

Стената пред него се разцепи. През тесния отвор бликна сноп ярка светлина. Все по-широко и по-широко се разтваряше вратата към тайната. Когато отворът стана достатъчно голям, за да премине през него човешко тяло, Бързия прекрачи прага. Вратата зад гърба му плавно се затвори.

Намираше се в тясно, херметически затворено помещение с метални стени. Никъде не се виждаха лампи и светлината сякаш се излъчваше от всички страни. Наблизо забучаха скрити машини, из стаичката се завъртя лек ветрец, сетне шумът престана и въздухът се успокои. В тишината се раздаде рязко изщракване и вратичката на висок метален шкаф се отвори широко. Бързия погледна вътре. Прикрепен с тесни ремъци, там висеше костюм от дебел, плътен материал. Това беше гъвкав комбинезон с масивни обувки и прозрачен шлем. На едната стена беше облегнат друг предмет — два съединени метални цилиндъра, от които висяха къси маркучи. Още три шкафа със затворени врати бяха разположени наоколо.

Като не знаеше какво да прави, Бързия разгледа внимателно странния костюм, опита се да си припомни неговото предназначение, но не успя и раздразнено блъсна вратичката на шкафа. Тя хлопна и се затвори. И веднага вляво се отвори друга врата — тежка и широка, водеща към вътрешността на кулата.

Надеждата, обхванала Бързия, се разпалваше. Самите вещи тук улесняваха задачата му. Само трябваше да разгледа всичко и щеше да си припомни, беше сигурен в това. Щеше да разбере кой е, откъде идва, защо е забравил… Светът от сънищата го очакваше.

Направи няколко стъпки напред и бавно прекрачи прага.