Къртицата

Тези викове, тези затворени врати, тези бетонни коридори… Всичко тук напомняше на Бързия нещо познато от предишното му съществуване. Не, той никога не беше виждал подобни картини. Просто знаеше, че някога, много отдавна, те са съществували в неговия свят. Две странни, дълги думи изплуваха в съзнанието му като символ на това възкръснало насилие. Гехайме щаатсполицай… И после в паметта му един глас бавно произнесе: „Вие ще видите чудовищни неща, за които мислите, че са изчезнали завинаги“.

Пред него се отвори последната врата и той влезе в широк, светъл кабинет. Странно, тук имаше прозорец и при това двете му крила бяха широко отворени. През тях в стаята нахлуваше влажният хладен въздух. Край двете странични стени се издигаха високи рафтове с подредени по тях хиляди папки. До прозореца имаше масивно бюро и зад него седеше още един брат по лоялност. От другите не го отличаваше нищо, освен алената качулка, странно контрастираща с тесния черен комбинезон. Изпод червения плат долетя учудващо любезният му глас:

— Здравейте, приятелю. Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете.

Металните халки щракнаха и се смъкнаха от китките на Бързия. Разтърквайки ожулените места, той седна на стола пред бюрото, огледа се и откри, че пазачите му вече са успели да изчезнат.

— Да ви се представя: Нод Карлар, ръководител на Центъра — продължаваше братът по лоялност. — Искате ли ароматна дъвка? Не? Чудесно… Може би ще ми кажете името си?

— Не го знам — поклати глава Бързия. — Имам само номер — едно-шест-четири-шест-девет, клас 34, работник металург. Тази вечер ме освободиха и сега търся своя сектор.

— Лъжете — все тъй любезно произнесе гласът изпод качулката. — Сега ще ви кажа кой сте.

Нод Карлар стана, бързо огледа рафтовете до себе си и измъкна тънка синя папка. Разтвори я и доволно кимна.

— Тук е записано всичко за вас… Какво, към прозореца ли гледате? Безполезно е да скачате през него. Отдолу е опъната мрежа. Но да не се отклонявам. И тъй, вашето име е… хм… Базил. Сега спомняте ли си?

Бързия не отговори. Смътно чувствуваше, че това име му е познато и същевременно непознато.

— Наистина сте бил затворник — продължаваше ръководителят на Центъра за лоялност. — Само с номера има някаква грешка. При изпращането в рудника са ви записали под номер две-две-четири-седем-шест. Надявам се, че подробно ще ми обясните как е станала тази грешка и как сте се озовал на свобода без нашето знание.

— Мисля, че изобщо бъркате фактите — уморено каза Бързия. — Не помня нищо за миналото си.

Нод Карлар се разсмя.

— Всички казват така… А като ги притиснем малко, припомнят си цялата истина. Не влизайте в противоречие с фактите, приятелю. Ако не помните нищо, откъде знаете как се влиза в Синята кула? Нали заради вас и другите трима държим там засада толкова време. Сам се издадохте, а сега не отричайте очевидното.

— Ще говоря откровено. Не помня нищо. Кулата ме привлече… Сам не разбирам защо се качих горе.

Нод Карлар внимателно се взря в лицето на пленника, помисли малко и кимна.

— Вярвам ви. Вие имате невероятно устойчива психика, но паметта ви е била изтрита с най-радикалните методи. И все пак нещо е останало, щом познахте кулата. Сега ще се опитаме да изясним какво знаете. Не се тревожете. Ако говорите откровено, не ви заплашва нищо.

Той стана, отвори масивната каса, извади от нея няколко предмета и ги сложи на бюрото. Бързия хвърли поглед към тях и сърцето му отново бясно заблъска в гърдите. Вълнението му не убягна от погледа на Нод Карлар. Явно доволен, ръководителят на Центъра седна на мястото си и кимна към бюрото.

— Ние не знаем предназначението на тези предмети, но вие навярно ще ги познаете. Избрали сме ги случайно. Ако ни обясните за какво служат, ще ви покажем и други. Само искам да ви предупредя. Някой от тях може да се окаже оръжие. Не се изкушавайте да го употребите. Все едно, оттук не можете да избягате.

Потискайки напрежението си. Бързия се изправи с добре изиграна неохота. Вече знаеше какво да прави. Протегна ръка към първия предмет — черен, овално издължен, с удобни вдлъбнатини за хващане. Гласът му излетя от гърлото дрезгав и тревожен:

— Това е микровибрационен резач. Реже всичко, освен някои специални, свръхустойчиви сплави. Погледнете, хваща се така… тук се натиска… Ще позволите ли да го изпробвам върху бюрото?

Алената качулка мълчаливо кимна и очите под нея смаяно се вгледаха в черния предмет, който потъваше в лакираната дървена повърхност.

Базил изключи резача, остави го настрани и посегна към следващия предмет — широк кафяв пояс с масивна тока и шест малки кутийки, закачени по него през равни интервали. С напрежение на волята сдържаше треперенето на ръцете си, докато закопчаваше колана.

— Сега ще трябва да погледнете по-отблизо. Елате насам.

Нод Карлар се измъкна от креслото и направи няколко крачки към пленника.

— Не, по-близо. Сега гледайте внимателно. Поясът е на кръста ми. Натиска се тук. И тук също. Всичко е готово. А сега…