Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Останалите замълчаха. Дори Нищо, сякаш забравил за меча, се извърна на камъка, на който седеше, и се вторачи в него с трескави очи.

– Това обяснява нескопосаното ти готвене – покашля се тихо Анкран.

– Ти не се шегуваш, нали? – попита Сюмаел.

Ярви удържа погледа й:

– Да ме чуваш да се смея?

– И какво, ако смея да попитам, прави законният нас­ледник на трона на Гетланд окован на греблото на някаква прогнила търговска галера?

Ярви се сгуши в елека от овча кожа и се загледа в пламъците, които придобиха очертанията на места и лица от миналото.

– Заради ръката ми или по-скоро заради липсата на ръка трябваше да се откажа от рожденото си право над престола и да се присъединя към Събора. Но тогава баща ми Утрик беше убит. Подмамен в капан от Гром-гил-Гром и пастора му, майка Скаер... или поне така ми казаха. Предвождах двайсет и седем кораба в нападение срещу него. Чичо ми Одем планира всичко. – Ярви усети гласи си да потреперва. – Включително това да ме убие и да заграби трона ми.

– Принц Ярви – каза замислено Анкран. – Малкият син на Утрик. Той имаше саката ръка. – Ярви я вдигна и Анкран потърка съсредоточено гърбицата на счупения се нос. – Когато последно спряхме в Торлби, се говореше, че е умрял.

– Избързали са малко със заключенията. Паднах от кулата на една крепост и майка Море ме изхвърли на брега, право в ръцете на Гром-гил-Горм. Излъгах, че съм кухненски чирак, той ми сложи нашийника и ме продаде на търговец на плът във Вулсгард.

– Същия, от когото те купихме с Триг – продължи Анкран и запрехвърля наум чутото като търговец, оглеждащ пръстен, чудещ се колко точно злато има в сплавта. – Защото ми каза, че можеш да гребеш.

Ярви вдигна рамене и прибра обратно саката ръка на топло под елека си:

– Както виждаш, далеч не е най-голямата лъжа, която съм изричал.

– Всеки си има тайни. – Джоуд изду бузи и въздъхна тежко. – Но тази е с доста над повечето.

– И доста по-опасна – намеси се Сюмаел и присви подозрително очи. – Защо изведнъж реши да се разприказваш?

Ярви се замисли за момент:

– Заслужавате да научите истината. Аз заслужавам да я кажа. А тя – да бъде казана.

Отново замълчаха. Джоуд продължи да втрива маста. Анкран и Сюмаел се спогледаха. Тогава Рълф пое дълбоко дъх и изпръхтя шумно с устни:

– Вярва ли някой на тия глупости?

– Аз вярвам. – Нищо се изправи. Очите му бяха облещени. Вдигна меча над главата си. – И сега аз давам клетва! – Той заби острието в огъня, от жарта се вдигнаха облаци искри и останалите се дръпнаха боязливо назад. – Слънчева и лунна клетва. Нека тя тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Няма да намеря покой, докато законният крал на Гетланд не седне отново на Черния трон!

Мълчанието на останалите се проточи. Никой не беше по-изненадан от самия Ярви.

– Понякога не ти ли се струва, че живееш в сън? – промърмори Рълф.

Джоуд въздъхна отново:

– Често.

– В кошмар – додаде Сюмаел.

Рано на следващата сутрин се озоваха на хребет, където ги посрещна гледка, излязла от сън. Или може би кош­мар. Вместо побелели хълмове видяха облаци пара, а в тях призрачните очертания на черни планини в далечината.

– Горещата земя – каза Анкран.

– Място, където огнени и ледени богове се изправят в битка един срещу друг – прошепна Нищо.

– Приятно място – каза Ярви – за бойно поле.

Между бялата и черната земя се простираше ивица зеленина. Вятърът поклащаше клони и листа, над тях се рееха ята разноцветни птици, а слънцето се оглеждаше във водата на потоци и езерца.

– Ивица пролет, отрязана от зимата – каза Сюмаел.

– Нямам му доверие на това място – обади се Нищо.

– На какво въобще имаш доверие? – каза Ярви.

Нищо вдигна острието пред себе си и оголи изпочупените си зъби:

– Само на това.

Докато вървяха надолу, никой не спомена разкритията от последната вечер. Сякаш още не бяха решили дали му вярват, нито какво следва оттук насетне, в случай че решеха да му повярват, и за това дотогава просто щяха да се преструват, че нищо не е станало, и ще се държат с него както обикновено.

Ярви нямаше възражения. И бездруго се чувстваше повече кухненски чирак, отколкото крал.

Снегът изтъня под протритите му ботуши, постепенно се разкашка и водата се просмука в кожата им, после отстъпи място на хлъзгава кал и накрая и тя изчезна. Земята беше покрита с петна зелен мъх и висока трева, а в нея Ярви видя диви цветя, чиито имена не му бяха познати. Нагазиха върху чакълестия бряг на езеро, от чиято млечнобяла вода се вдигаше пара. Едно чепато дърво разпростираше покрити с оранжеви листа клони над главите им.

– Последните няколко години, последните няколко дни най-вече се питам какво съм сторил, че да заслужа такова наказание – каза Джоуд. – Сега се чудя с какво съм заслужил такава награда.

– В живота не е важно какво си заслужил – обади се Рълф, – по-скоро какво можеш да сграбчиш, когато ти падне случай. Къде се дяна въдицата?