Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Или подтичваха. Или залитаха, хлъзгаха се и се препъваха по убийствения терен. Наоколо имаше само горещ камък, нито стръкче трева, нито птичка в небето – нажежен и пуст баща Земя, толкова безплоден и лишен от живот, колкото леденият преди него.

– Ветровете на съдбата ме довяват на все по-приятни места напоследък – отбеляза замислено Анкран, когато прехвърлиха следващия хребет и отвъд него ги посрещна поредната гледка на гол нагорещен камък и пара.

– Още ли ни следват? – попита Джоуд.

– Не е лесно да забележиш хора в такъв неравен терен. – Сюмаел обходи с далекогледа си безлюдната пустош зад тях, забулена в облаци воняща пара. – Особено такива, които биха предпочели да не бъдат забелязани.

– Може да са се отказали. – Ярви отправи мълчалива молитва за мъничко късмет към Той-който-обръща-зара. – Може би Шадикшарам не е успяла да накара бания да продължат след нас.

Сюмаел избърса пот и мърсотия от лицето си:

– Че кой не би дошъл тук?

– Не познавате Шадикшарам – каза Нищо. – Когато поиска, е много убедителна. Велик водач е.

– Не съм останал с подобни впечатления – каза Рълф.

– Не беше във Фулку, когато тя предвожда армадата на императрицата към победа.

– Но ти си бил, предполагам?

– Бих се на другата страна. Бях първенецът на краля на Алиюкс.

– Бил си кралски първенец? – сбърчи чело Джоуд.

От пръв поглед, Ярви също не би повярвал. От друга страна, беше виждал не един голям воин в тренировъчния квадрат, но нито един от тях нямаше уменията с меча на Нищо.

– Флагманът ни гореше. – Кокалчетата на юмруците на възрастния мъж побеляха върху дръжката на меча, когато спомените го връхлетяха. – Една дузина галери ни бяха закачили с куки и въжета. Палубата лъщеше хлъзгава от кръвта на падналите, гъмжеше от войници на императрицата. Тогава с Шадикшарам се бихме за пръв път. Аз бях изтощен от битката, ранен, непривикнал към клатенето на кораба. Тя се престори на слаба безпомощна жена и аз в гордостта си й повярвах. Тогава тя ми пусна кръв. Станах неин роб. Вторият път, когато се бихме, аз бях изнемощял от глад. Тя имаше стомана в ръката, силни и здрави мъже зад гърба си, а аз бях сам, само с нож за ядене. Тя отново ми пусна кръв, но в гордостта си ме остави жив. – Устните му се изкривиха в обичайната налудничава усмивка и от тях пръсна слюнка, когато излая: – Сега ще се срещнем за трети път, нямам повече гордост да ме тегли назад, теренът ще е по мой избор и този път тя ще лее кръв. Да, Шадикшарам!

Той вдигна меча над главата си и пресипналият му глас прокънтя в каменистата долина:

– Денят дойде! Часът настъпи! Време за разплата!

– Не може ли това време да почака, докато аз не се прибера в Торлби? – попита Ярви.

С мрачно изражение на лицето Сюмаел пристегна колана си:

– Да се размърдаме.

– Че какво правихме досега?

– Туткахме се.

– Какъв е планът ти? – попит Рълф.

– Да те убия и да им оставя трупа ти като жертвоприношение за мир.

– Не мисля, че тя е минала целия този път за мир, ти как мислиш?

– За беда, не. – Сюмаел стисна зъби. – Планът ми е да стигнем Ванстерланд преди тях.

Тя хукна надолу по склона, събаряйки под краката си камъни и пясък от сипея.

Жегата и парата се оказах толкова мъчително предизвикателство, колкото студът и ледът преди тях. Снегът продължаваше да се сипе, но ставаше все по-горещо. Свалиха една по една така ревностно кътаните дрехи и накрая бъхтеха полуголи, плувнали в пот и покрити с прахоляк, като току-що излезли от мината копачи. Жаждата измести глада. Анкран делеше мътната миризлива вода от двете им бутилки по-пестеливо и от дажбите на „Южен вятър“.

И преди имаше страх. Ярви не помнеше времето, когато той не дишаше постоянно във врата му. Но поне беше далечен бавен страх от студ, глад и изнемога. Този беше от друг вид, зъл, остър като шип. Страх от наточената стомана, от острите зъби на кучетата на бания и още по-острата жажда за мъст на стопанката им.

Тичаха, докато не стана толкова тъмно, че Ярви едва виждаше края на сакатата си ръка. Баща Луна и звездите му бяха скрити от парата. Намериха кухина в скалите и пропълзяха изнемощели в нея. Никой не продума и дума. Ярви се унесе в някакво жалко подобие на сън, от който се сепна при първите лъчи на зората, сякаш само минута, след като беше заспал. Болеше го навсякъде, но хукна отново с остатъците от кошмарите си, все още живи в главата му.

Да продължат напред, за друго не мислеха. Светът се смали до разстоянието гола скала от петите на последния в колоната до преследвачите им, разстояние, което непрекъснато се свиваше. За известно време Рълф влачеше зад тях две овчи кожи, вързани за въже – стар бракониерски номер, с който се надяваше да заблуди кучетата. Кучетата не се хванаха. Скоро всичките бяха насинени, надрани, ожулени до кръв от десетките падания по острата скала, но с една саката ръка Ярви беше по-зле от останалите. Въпреки това всеки път, когато паднеше, Анкран беше до него и здравата му сигурна ръка го вдигаше на крака, избутваше го отново напред.

– Благодаря – каза му Ярви след не помнеше кое поред падане.