i 5669a7f8bc5fef14

Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със

страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като

равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че

той посещава такова непристойно и страшно място като италианската

сладкарница, я караше да потреперва. Беглото й познанство с него

придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край

тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и

като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва

приятен трепет, но и безпокойство.

След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път,

открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно

самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.

- Какво съвпадение, госпожице Броуди - каза той. - Представете си, пак се

срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.

Как можеше тя, горката, да знае че той бе чакал два часа на отсрещната

страна на улицата!

- Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?

- "Помрюйският манастир", от г-жа Хенри Ууд - заекна тя.

- О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели

първия том.

Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в

очите му и разбра, че той

изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата

им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:

- Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!

Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама

поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я

безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна

благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно,

дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха

няколко пъти - не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и

непонятно чувство към него, че й беше мъчително и самотно да бъде далеч

от него.

Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без

да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво

неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това

кошмарно море от лица, което кипеше наоколо й, лицето, което търсеше, и

щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се

проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.

Ненадейно една топла ръка сграбчи малките й измръзнали пръсти. Тя бързо

вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна

нахлу във вените й, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че

тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и

поривисто, преди още той да проговори:

- О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те

загубила завинаги.

Той я погледна нежно и отговори:

- Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери.

Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да

попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си

тук?

- Не зная откога - пошепна тя. - Стори ми се вечност, но сега няма

значение, щом си с мене.

- Надявам се, че не са те бутали много из тълпата - възрази той. - Аз съм

виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен!

Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има

толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?

Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда,

без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе

поела с идването си, каза простичко и щастливо:

- Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно

сега, щом се намерихме.

- Какво чудесно момиче си ти, Мери - извика той. - Ти си истински ангел,

щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб.

Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя

да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи

какво искаш и веднага ще го сторим.

Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че

дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и

ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска

усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри,

оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха,

пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата

музика я опияняваше. Искрящият й поглед бе привлечен от въртележка с

дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на

"Кандахар валс". Засмя се възбудено и ги посочи.

- Тези - захласна се тя.

- Дадено! - извика Денис. - Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези

вихрогони. Хайде, всички на конете!

Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я

притискаше досега, магически се стапяше пред тях.

- Ето ни - весело възкликна той. - Две кончета заедно, с опашки като на

лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче