i 5669a7f8bc5fef14

Кожата й, побеляла от продължителното стоене във водата, сега беше

оплескана и смазана с кал. Останките от облеклото й се влачеха след нея

окаляни и разкъсани на парцали.

Най-после започна да й се струва, че макар и бавно напредва и все повече

се приближава към светлината; в този миг, като направи крачка напред, тя

не усети твърда почва под краката си. Започна да потъва в тресавището.

Запищя. Топлата тинеста кал я теглеше за краката с мека настойчивост,

привличайки я надолу в прегръдките си. Не можеше да извади нито единия,

нито другия си крак, а при усилията й да се измъкне, от блатото

заизскачаха мехури с вонещ газ, който я задушаваше. Мери потъваше все по-

дълбоко. Помисли, че се бе спасила от чистата смърт в студената вода на

реката, за да загине тук, както й се полага. Тази тиня бе по-подходящ

саван за нея от чистата вода на планинските потоци. Съдено било скверното

й тяло да гние в развала и разлагайки се, да стане накрая част от нея. Да

преодолее опасности като тези, които преживя тази нощ, и да не може да се

спаси, когато помощта беше толкова близо! - тази мисъл я вбеси. С

нечовешки усилия тя се опита да се закрепи. Извика и се хвърли напред,

като се вкопчваше бясно в мъха, който растеше по повърхността на

тресавището. Лепкавият мъх почти не представляваше опора, но тя с такава

ярост се залавяше за него с разперените си пръсти, че с последни,

свръхчовешки усилия успя да се измъкне благодарение само на ръцете си.

Дишайки тежко, тя довлече тялото си до поздрава почва в тресавището и се

просна окончателно изтощена. Вече не бе в състояние да върви и затова

след кратка почивка бавно запълзя напред на четири крака като ранено

животно. Но за да се отърве от тресавището, тя бе използувала последните

жалки остатъци от силите си и сега, макар че беше на твърда земя на не

повече от петдесет ярда от къщата, разбра, че никога няма да се добере до

нея. Тя се отказа да се бори и като заплака тихо, легна на земята отчаяна

и отпуснала безсилните си крайници, а връз нея отново се заизлива дъжд.

Но както лежеше, до нея достигна през бурята тихо мучене на крави. След

малко пак чу същия звук и като погледна надясно, различи смътно в мрака

тъмните очертания на някаква ниска постройка. Всред мътната мъгла,

забулила съзнанието й, се появи мисълта, че пред нея има някакво убежище.

Тя се надигна, с последни, трескави усилия се дотътри до сайванта и се

строполи в безсъзнание на пода.

Подслонът, до който се добра, беше мизерна дворна постройка - жалкият

обор на малката ферма. Беше построена от дебели кирпичи, пролуките между

които бяха грижливо затъкнати с мъх; ето защо вътре беше топло, а тъй

като оборът бе твърде нисък и

студеният вятър минаваше безпрепятствено над него, той бе избягнал и

яростта на урагана. Въздухът вътре бе изпълнен със смесен дъх на слама и

тор и приятния мирис на самите животни. Три млечни крави стояха пред

яслите си и помръдваха с леки кротки движения; самите те почти не се

виждаха, само светлите им вимета слабо се белееха в мрачината. Големите

им тъжни очи, привикнали с тъмното, гледаха умно и плахо необикновеното

човешко същество, което лежеше на пода почти без да диша. Сетне, като

видяха, че е неподвижно и безвредно, те равнодушно обърнаха глави и пак

запреживяха спокойно, движейки безшумно челюстите си.

Мери остана да лежи в блажена самозабрава не повече от няколко мига.

Силен пристъп на болки й върна съзнанието. Болките я заливаха като вълни.

Те започнаха от гърба, разпростряха се около цялото й тяло, спуснаха се

надолу по вътрешната страна на бедрата, засилваха се бавно, но

застрашително, докато постепенно преминаха в нетърпима криза. После

изведнъж болките я напуснаха - вяла, изтощена и безпомощна.

През цялото си трагично странствуване тя бе търпяла тези болки. Но сега

те станаха непоносими и легнала сред нечистотията в обора, тя страдаше

със склопени очи. Беше разперила отслабналите си ръце и крака, тялото й,

което Денис бе нарекъл свой олтар, лежеше в изпущащия пара тор, оваляно в

засъхнала кал. Болезнени стонове се чуваха измежду стиснатите й зъби;

капки студена пот оросиха челото й и бавно се застичаха по спуснатите

клепачи; чертите й, обезобразени от тинята и разкривени от непоносимите

мъки, бяха застинали, но страданията й сякаш изпущаха лъчи, които се бяха

събрали в бледо, прозрачно сияние около главата и ограждаха като ореол

умореното й лице.

Промеждутъците между болките ставаха все по-кратки, -а самите пристъпи -

по-дълги. Когато болката отминеше, пасивното очакване на следващия

пристъп бе цяло мъчение. После той започваше, сграбчваше я цяла в лапите

си, пронизваше я с нетърпима болка и се разпростираше във всеки нерв.

Виковете й се сливаха с воя на нестихващия вятър. Всичко, което

бе претърпяла, беше нищо в сравнение със сегашните й мъки. Тялото й

немощно се гърчеше на каменния под; кръвта се смесваше с потта и с

мръсотията наоколо. Мери се молеше да умре. Като безумна зовеше бога,

Денис и майка си. Но само вятърът откликваше на стоновете й. Той се

надигаше, втурваше се около обора и пищеше, сякаш и се надсмиваше. Тя