дразнеше ноздрите като саламура-. Мрачното небе, потъмняло до
черновиолетово, опираше в ниския хоризонт като пушек; на фона му
далечните предмети изглеждаха съвсем неясни, а близките - необикновено
релефни. Чувството за откъснатост от външния свят, предизвикано от всичко
това, бе ужасно за Неси. Тя по-здраво сграбчи ръката на Мери и извика:
- Тези облаци идат срещу нас. Като голяма черна стена. Ох, страх ме е!
Дали няма да падне гръм върху нас?
- Не, миличка - прошепна Мери, - нищо не могат да ни сторят.
Но тъмната, заграждаща хоризонта стена все напредваше, увенчана отгоре с
тъмнооранжеви ивици - като пяна на гребена на огромна, готова да се
разбие вълна. На този фон трите брези бяха изгубили меката си, сребърна
подвижност; вцепенени и мъртвобледи, те по-яко бяха впили в земята
жилавите си корени, а стеблата им стояха изправени, с близко прибрани
клони, като мачти със свити платна, очакващи угнетено първия пристъп на
урагана.
Иззад скритите сега възвишения долетя тайнствен тътен, подобен на
приглушено биене на барабани. Той като че се търкули по билото на
възвишенията, сгромоляса се в клисурите, прекоси потоците и изкачи
урвите, като близко редуващите се звукове се гонеха един друг в бясно
опиянение.
- Това е гръм - потрепера Неси. - Като оръдеен изстрел.
- Далеч е оттук - успокои я Мери. - Може да мине над нас, без да падне
тук.
- Усещам, че ще има ужасна буря. Мери, да идем ли двете при Мама.
- Ти иди, ако искаш - отвърна Мери, - но тук си също в безопасност, мила.
Гръмотевиците се чуха по-близо. Непрекъснатият тътнеж престана, отекваха
откъслечни гръмове; но всеки гръм беше силен като експлозия, а всяка
следваща експлозия - по-страшна от предишната. Това създаваше ужасно
чувство за приближаваща опасност и под неговия напор Неси реши, че към
нея сее устремила някаква сляпа небесна фурия, която без друго я
преследва и накрая ще я унищожи.
- Ще ни удари, сигурна съм - прошепна Неси. - О, ето светкавицата!
Оглушителен трясък съпроводи първата светкавица - тънка синя ивица, която
проряза зигзагообразно мъртвото небе, сякаш детонацията от гърма бе
разкъсала изведнъж небесния свод, който само за миг пропусна ослепителна,
неземна светлина.
- Раздвоена! - извика Неси. - Такива са по-опасни! Махни се от прозореца!
- И тя потегли Мери за ръката.
- Тук си в безопасност, както и навсякъде в къщата - повтори Мери.
- О, не говори така! Тази твоя стая е ужасна! Отивам при Мама. Ще пъхна
главата си под одеялата в нейната стая, докато тия страшни светкавици
престанат. Дръпни се оттам, ще те удари гръм.
Тя излезе уплашена от стаята.
Мери не я последва и продължи сама да наблюдава развихрящата се буря.
Чувствуваше се като самотен пазач на кула, изложен на страдания и
опасности, пред когото природните сили са устроили гигантски турнир, за
да го разсеят. Беснеещият навън хаос беше като силно успокояващо
лекарство, отвличащо вниманието й от увеличаващите се болки, чиито
пристъпи, струваше й се, бавно се засилваха. Радваше се, че пак е сама,.
че Неси я остави. По-лесно й бе да страда сама. Гръмотевиците трещяха
бясно, а светкавиците рукваха като водопад от небето с ослепителна сила.
Често началото на болките съвпадаше с някоя светкавица и тогава на Мери
се струваше, че тя, една прашинка във вселената, е свързана чрез тази
светлинна верига с титаничния бунт на небесата.
Когато бурята престана да й действува развличащо, тя вече не облекчаваше
болките и; неволно Мери започна да свързва урагана с телесните си
страдания, почувствува се част от вихъра около нея. В своя бяг вълните от
гръмотевици я понасяха към гребените си, издигаха я с безспирния си екот,
докато внезапно някоя мълния й причиняваше непоносима болка и я тръшваше
отново на земята. Когато гръмотевиците спираха, вятърът, чиято сила бързо
нарастваше, я хвърляше пак посред хаоса. Мери особено се плашеше от
вятъра, но сега той започна да я ужасява. Първият повей и затишие, когато
листата се завъртяваха нагоре и пак лягаха неподвижни на земята, бяха
само прелюдия към безбройно много по-силни и по-вихрени атаки. Сега вече
нямаше затишие - със сразяващ устрем развилнелият се с пълна сила ураган
люлееше земята. Мери усещаше как здравата, солидна къща трепери из
основи, като че безброй яки пръсти теглеха всеки камък от мястото му в
зидарията. Тя видя дръвчетата си да ре огъват надолу като изопнати
лъкове, свили се одве под напора на страхотна сила. При всеки порив на
вятъра
те се извиваха, после, освободени, пак отскачаха нагоре със звук на
струна. Стрелите, които те пускаха, бяха невидими, но проникваха в
Мерината стая като пронизваща болка. Високата трева в полето вече не се
диплеше леко, а бе слегната към земята - сякаш гигантска коса я беше
покосила. Всеки свиреп напор на бурята удряше по стъклата и ги караше да
дрънчат в рамките, а сетне се втурваше с вой около къщата, сякаш понесъл
на крилете си цял сонм от чудовищни, разбеснели и виещи демони на звука.
Заваля дъжд. Отначало той падаше на тежки, единични капки, които
изпъстриха пометената от вятъра настилка с петна, големи като едри