i 5669a7f8bc5fef14

режим, на който бе подложена. Но напоследък тя бе принудена да се

пристяга по-здраво, да се изпъва и. да държи гърба и раменете си

изправени, за да поддържа с непрекъснати усилия естествената си стойка,

очаквайки още по-големи ггрудности. Пристягащият я мъчително корсет .

почти я задушаваше, но сега тя бе принудена непрекъснато да търпи това

положение, да седи неподвижна под студения поглед на Броуди, чувствувайки

как детето се обръща,-негодуващо срещу тези неестествени ограничения, и

при всички случаи да дава вид, че е безразлична и спокойна.

Освен това напоследък й се струваше, че Мама храни някакво смътно

безпокойство за нея. Често, когато вдигнеше очи, срещаше един съмняващ

се, питащ поглед, впит в нея. Тя съзнаваше, че неясни, неоформени

подозрения витаят като скрити сенки в главата на майка й и само поради

абсурдния им характер не бяха

приели по-определена форма.

Последните три месеца се нижеха по-бавни и по-ужасни от всички предишни

години в нейния живот и сега, когато наближаваше развръзката и предстоеше

да си отдъхне, силите, изглежда, я напускаха. Днес свръх всички мъки тя

усети тъпа болка в гърба, а от време на време малки, бързи вълни от

бодежи пробягваха през тялото й. Когато в съзнанието й болезнено изплува

всичко, което бе изтърпяла, една сълза се търкули по бузата й.

Това безшумно движение - търкулването на една сълза по лицето й, което бе

нарушило тъжната й каменна неподвижност, намери сякаш отклик в природата.

Докато Мери се бе втренчила пред себе си, пътната врата, която цял ден

висеше полуотворена на хлабавите панти, се задвижи лениво и се притвори

бавно с остър звук, като че някаква невидима ръка я бе тласнала

пренебрежително. Един миг след това куп мъртви

листа в отсрещния ъгъл на двора се раздвижиха, шепа от тях се завъртяха,

издигнаха се спираловидно нагоре с шумолене като въздишка, после се

спуснаха надолу и останаха в покой.

Мери проследи тези шумове с чувство на безпокойство; може би състоянието

й беше причина за тази тревога, защото сами по себе си те бяха без

значение; но контрастът между това ненадейно, неоправдано раздвижване и

тягостния, несмутим покой на деня беше угнетяващ и странен.

Покоят навън стана още по-дълбок, пиринченото небе помръкна още повече,

сниши се над земята. Докато Мери седеше неподвижна, очаквайки нов пристъп

на болки, пътната врата отново леко се отвори, постоя един миг отворена и

се затвори с още по-рязък шум От преди. Дългото, проточено, шумно

скърцане на отварящата се врата достигна до Мери подобно на въпрос, а

последвалото бързо затръшване - като рязък, решителен отговор. Лек полъх

надипли ливадата отсреща и високата трева се раздвижи като пара; пред

втренчения поглед на Мери едно снопче слама на пътя внезапно се вдигна

високо във въздуха и се изгуби от погледа, тласкано от невидима и

непонятна сила. После в тишината се разнесе бързо, меко тупуркане и на

улицата, тичайки, се появи едно куче, задъхано, със слегнали назад уши и

уплашени очи. Поразена и любопитна, Мери забеляза изплашения му вид и се

запита каква е причината за този бяг, за този ужас.

Отговорът на мълчаливия й въпрос дойде като далечна въздишка, като ниско

боботене, което се надигна иззад възвишенията Уинтън и отекна около

къщата. То обиколи сивите стени, провря се между пролуките на парапета,

завъртя се между комините, изви се около тържествените гранитни топки,

поспря се пред Мериния прозорец, после се изгуби в постепенно диминуендо,

като шум от вълна, разбила се о песъчлив бряг. Последва дълга тишина,

сетне звукът се повтори, като се надигна откъм далечните хълмове по-

силен, задържа се по-дълго от преди, оттегли се по-бавно и стихна по-

наблизо.

Когато последният вибриращ звук замря, вратата на спалнята се отвори и

Неси се втурна вътре.

- Мери, страх ме е! - извика тя. - Какъв е този шум? Като някоя много

голяма, дебела пчела.

- Нищо, това е вятър.

- Но вятър изобщо няма. Всичко е спокойно като в гробница, виж какъв цвят

има небето! О, страх ме е, Мери!

- Струва ми се, ще има буря, но ти не се безпокой, няма нищо страшно,

Неси.

- О, божке! - извика Неси и потръпна. - Дано да няма светкавици. Толкова

ме е страх от тях! Казват, че ако те удари гръм, изгаряш цял, а най-

опасно било да седиш до метални предмети.

- В стаята няма метални предмет" - успокои я Мери.

Неси се приближи.

- Нека да остана малко при тебе - помоли се тя. - Ти напоследък май ме

забрави. Ако ми позволиш да поседя при тебе, този шум няма да ми се

струва толкова ужасен.

Тя седна и обгърна с тънката си ръчица сестра си; но Мери инстинктивно се

отдръпна.

- Ето, виждаш ли? Не даваш дори да те докосна. Не ме обичаш вече както

по-рано - оплака се Неси и за момент изглеждаше, че ще стане и ще си

излезе по детски обидена.

Мери мълчеше. Тя не можеше да се оправдае за постъпката си, но взе ръката

на Неси и нежно я стисна. Този жест отчасти успокои Неси, обиденото

изражение изчезна от лицето й и тя на свой ред стисна Мерината ръка. Тъй,

ръка за ръка, двете сестри загледаха мълчаливо задъхалата се земя.

Въздухът сега стана по-сух и рядък, пропит с нещо лютиво-солено, което