i 5669a7f8bc5fef14

монети. Все по-нагъсто и по-нагъсто падаха капките, докато накрая дебел

пласт вода заля земята. Водата плискаше по пустите улици, плющеше и се

оттичаше от стрехите и водостоците на къщите, обливаше дърветата,

поваляше храстите и буренаците с масата и тежестта си. Водата заля

всичко. Водостоците изведнъж се напълниха догоре и рукнаха като пороища;

улиците се превърнаха в канали; бързи потоци, пълни с плуваща смет, се

оттичаха по булевардите.

Със започването на дъжда светкавиците постепенно се разредиха,

гръмотевиците стихнаха, въздухът чувствително изстина. Но вместо да

утихне, с всеки изминал момент бурята ставаше по-яростна. Вятърът

набираше скорост. Мери го чуваше как носи дъжда на вълни - като прибой

върху покрива на къщата, - после слабо дочу някакъв пукот и видя

върлината за знамето, смъкната от кулата, да пада с шум на земята.

В този момент тя стана и закрачи нагоре-надолу из стаята, защото едва

търпеше вече разкъсващата болка, която сега не стихваше и като че беше

част от нея. Никога преди не бе усещала такова нещо, никога в живота си.

Подвоуми се дали да не пита майка си за някакъв лек, като си мислеше, че

нещо топло може би ще свърши работа, но с нежелание изостави тази идея

като опасна. Тя не знаеше, че такова средство не би й помогнало, защото

не знаеше какво е състоянието и - това бяха подранили родилни болки. Като

ненавременния мрак на преждевременно настъпващата нощ, която сега се

спущаше над злочестата земя, тези избързали болки твърде странно

започнаха да я обвиват в плаща

на мъките. Преживените душевни страдания искаха от нея нечувана дан,

която тя трябваше да плати, и сега Мери, с цялата си неподготвеност,

започна несъзнателно да разгадава ужасната тайна за раждането на своето

дете.

Сега тя вече смяташе, че е невъзможно да отиде долу за чай и отчаяна

разпусна корсета си и отново закрачи нагоре и надолу между тесните стени

на стаята си. При всяко обръщане тя се спираше, като прихващаше тялото си

с две ръце. Мери откри, че по-лесно понася болките в наведено положение и

от време на време заставаше сведена край леглото, опряла чело о студения

метал на таблите.

При една от спазмите, както бе застанала непредпазливо в тази поза,

вратата ненадейно се отвори и майка й влезе в стаята. Госпожа Броуди бе

дошла да се увери, че Мери не е пострадала от бурята и; да я смъмри,

задето не е взела по-сериозни предпазни мерки, защото Неси се бе втурнала

при нея, обяснявайки й, че мълниите падали в стаята. Самата госпожа

Броуди бе изплашена от бурята и с опънатите си до крайност нерви

трепереше, готова да избухне в обвинения. Но сега, както стоеше

незабелязана, наблюдавайки дъщеря си, упреците, които бяха на устата й,

останаха неизречени. Долната й челюст се отпусна бавно, дъхът й секна, а

стаята, люляна от бесния вятър, сякаш се завъртя около нея. Мерината

отпадналост, отпуснатото положение на тялото, профилът на непристегнатата

й фигура раздвижиха паметта на майката и докоснаха една скрита струна в

съзнанието й, където изникна незабравимият спомен за собствените й

родилни болки. Всички скрити, немислими и невъобразими предчувствия,

които дремеха в нея, се превърнаха мигновено в опустошаваща увереност.

Зениците на очите й се разшириха от ужас to притиснала хлътналите си

гърди с лявата ръка, като пияна тя вдигна дясната и насочи показалеца си

към Мери.

- Погледни... погледни ме! - заекна тя.

Мери трепна, обърна се и с оросено от пот лице погледна нямо майка си.

Госпожа Броуди начаса разбра, разбра безвъзвратно, а Мери видя, че е

открита. Майката моментално нададе вик - като рев на ранено животно. По-

силен и. пронизителен от вятъра, той процепи стаята и отекна пискливо в

цялата къща. Тя пищеше и пищеше, задъхвайки се от истерия. Мери сляпо

сграбчи майка си за роклята.

- Не знаех, Мама - изхлипа тя." - Прости ми. Не знаех какво върша.

С резки удари госпожа Броуди отблъсна Мери от себе си. Тя не можеше да

говори; дъхът й излизаше хриптящ, на пресекулки.

- Мама! Мила Мама! Нищо не разбирах. Не знаех, че върша лошо. Нещо ме

боли сега. Помогни ми! - помоли се тя.

Езикът на майка й с мъка произнасяше думите.

- Позор! Баща ти! - изстена тя. - О, това е кошмар! Аз сънувам!

- О, моля ти се, Мама, не викай така - примоли се Мери, склонила унизено

глава. - Само престани да викаш и ще ти разкажа всичко.

- Не, не! - писна Мама. - Нищо не ща да слушам! Ще се разправяш с баща

си. Аз не се меся. Нямам никаква отговорност. Само ти си виновна.

Крайниците на Мери трепереха неудържимо.

- Мила Мама, няма ли прошка за мен? - прошепна Мери. - Аз бях така

невежа.

- Баща ти ще те убие за това - изквича госпожа Броуди. - Грешката си е

твоя.

- Моля те, Мама - възбудено настоя Мери, - не казвай на татко. Помогни ми

само два дни - само два дни! - извика отчаяно тя, опитвайки се да сложи

глава на майчините си гърди. - Скъпа, мила Мама, нека никой освен нас не

узнае дотогава. Само още два дни! Моля ти се! О, моля ти се!

Но майка й, загубила ума и дума от ужас, отново я блъсна и извика

обезумяла:

- Трябва веднага да му кажеш. Аз не съм виновна. О, тази твоя