i 5669a7f8bc5fef14

многозначителните кимвания, насмешките, когато ще мине по Хай стрийт;

чуваше как по площада Крос се носят подигравателни думи и полузаглушен

ироничен смях. Свършено беше с положението, което си бе създал и се

стараеше да затвърди още повече; името му, репутацията му щяха да рухнат,

а той самият трябваше да тъне в земята от срам само заради това

нищожество, което лежеше, плачейки в краката му. Но той не я удари.

Силата на вълнуващите го чувства прегоря в жар, която тласна гнева му в

друг път - по-сложен и по-опасен. Той щеше да й даде да разбере, но по

друг начин. Броуди намери остроумно средство, за да защити честта си! Да!

За бога, той щеше да покаже на всички как се справя с такова положение.

Ще видят те как ще постъпи той. Сега тя не е негова дъщеря. Той ще я

изгони от къщи като опетнена.

Изведнъж друго отвратително подозрение се загнезди в ума му, подозрение,

което премина в погнуса; колкото повече размисляше върху него, толкова

по-определена форма вземаше то. Той бутна Мери с огромната си тежка

обувка.

- Кой е мъжът? - изсъска той. - Фойл ли беше? От погледа й Броуди разбра,

че е прав. За втори

път този омразен младок, това парвеню, му нанасяше съкрушителен удар,

сега по-страшен от първия. Да беше някой друг, да беше най-долният и най-

дрипавият мерзавец в града, който и да е, само не Фойл! А именно той,

този подлизурко, този мазен нехранимайко бе обладавал тялото на Мери

Броуди; и тя, неговото дете, му беше позволила да върши това. Ясна

картина, отблъскваща с отвратителните си подробности, изплува в ума му и

го замъчи. Изражението му бе напрегнато, кожата около ноздрите му

потрепваше, дебела пулсираща вена се очерта ясно на слепоочието му.

Лицето му, отначало залято с ярка, гневна червенина, сега побеля и се

вкамени като изсечено от гранит. Устата бе стисната безмилостно като

клещи, ниското чело - набраздено от нечовешка жестокост. Студена

свирепост, по-ужасяваща от шумните му ругатни, закаляваше гнева му -

остър като брадва. Той ритна злобно Мери. Твърдата подметка на обувката

му потъна в слабините й.

- Ставай, кучко! - изсъска той и още веднъж жестоко я ритна. - Чуваш ли?

Ставай!

От стълбата Мама безсмислено повтаряше с разтреперан глас:

- Аз не съм виновна! Аз не съм виновна!

Отново и отново се чуваха думите: "Аз не съм виновна. Не ме обвинявай."

Тя стоеше на стълбата жалка, раболепна и с пелтечещ глас безспирно

отхвърляше от себе си всяка отговорност.

- Ставай - повтори той - или ще ти помогна да станеш!

Когато Мери се надигна, Броуди я изправи на крака с един последен ритник.

Мери залитна, но се задържа. "Защо не ме убие и всичко да свърши" -

мислеше тя. Там, където я ритна, я промушваше остра болка. Тя бе толкова

уплашена, че не смееше да го погледне. Смяташе, че той я измъчва само за

да я довърши накрая.

- Сега слушай какво ще ти кажа! - процеди Броуди през стиснатите си зъби,

а думите му я горяха като сярна киселина.

Когато тя застана пред него измъчена и трепереща, той наведе глава и

доближи грубото си неумолимо

лице до нейното. Очите му блестяха съвсем близо с остър леден блясък,

чиято студенина я плашеше..

- Слушай, ти казвам! Чуй ме за последен път! Ти вече не си моя дъщеря! Ще

те изхвърля като прокажена! Като прокажена, мръсна развратнице! Ето, така

ще се разправя с теб и нероденото ти копеле. С твоя хубостник ще си уредя

сметките, когато намеря за добре, но ти - ти ще си отидеш още тази вечер!

Той изрече последните думи бавно, като я пронизваше със студения си

поглед. Броуди, изглежда, не искаше да изпусне удоволствието да види с

очите си унижението й; той се обърна бавно, пристъпи тежко към вратата и

я разтвори. В хола бясно се втурна вятър с дъжд, разклати картините по

стените, развя висящите на закачалката палта и със силата на стенолом се

устреми нагоре към свилите се на стълбите хора.

- Прекрасна нощ за разходка! - изръмжа Броуди със стиснати зъби. - Нощта

е достатъчно тъмна - тъкмо като теб! Можеш да обикаляш улиците колкото ти

душа иска, уличнице такава!

Изведнъж той протегна ръка, сграбчи я за врата и го стисна в огромната си

лапа като в клещи. В хола не се чуваше никакъв звук освен воя на вятъра.

Тримата изтръпнали свидетели на тази сцена - нищо неразбиращото дете,

майката и полууплашената, полузлорадствуваща баба - не продумваха дума.

Бяха се стъписали безмълвни. Чувството, което Броуди изпита при

докосването на мекия, но все пак непреклонен врат го подлуди; щеше му се

да го прегъне като вейка, докато изпука, и за момент Броуди остана така,

борейки се с това желание; после трепна силно и като дръпна Мери

внезапно, довлече я до вратата.

- Сега ще си вървиш - изкрещя той - и никога няма да се върнеш - никога,

докато не се дотътриш, докато не се повлечеш по земята, за да оближеш ей

тези обувки, които те ритаха.

При тези думи нещо заговори у Мери.

- Никога не ще направя това! - промълвиха бледите й устни.

- Не! - изрева Броуди. - Няма да се връщаш, курво недна! Никога!

С рязък, последен тласък той я отблъсна от себе

си. Тя изчезна в бушуващата отвън тъма, изчезна, като че хлътна в някаква

бездна - ни поглед, ни звук можеше да я достигне. Броуди остана на