i 5669a7f8bc5fef14

край една телена ограда, бяха умъртвени от преминалия през оградата ток.

Мълния тресна върху една платноходка, хвърлила котва в залива Порт Доран,

и начаса я потопи. Други кораби в устието на реката и в залива повлякоха

котвите си, скъсаха веригите и удряни от вълните, заседнаха на доранския

бряг.

Без да има представа за всичко това, Мери бавно, се изправи на крака.

Вятърът я сграбчи и едва не я хвърли отново на земята, но тя устоя на

напора му; и като наклони рязко тялото си право срещу вихъра, тръгна в

мрачната нощ. Пропитите с вода дрехи плющяха по нея като мокри корабни

платна, при всяка крачка те лепнеха по краката й и затрудняваха и спъваха

движенията й. Когато стигна до края на къщата, един оловен улук, откъснат

от покрива при един само порив на вятъра, полетя със зловещо свистене към

нея като последен зложелателен жест на нейния дом но макар че профуча

опасно близко до главата й той не я засегна и се заби дълбоко в мократа

земя. Неизминала още и сто ярда, Мери беше принудена да почине. Въпреки

че на това място трябваше да бъде стълбът на последния фенер на пътя,

тъмнината бе непроницаема и за момент тя помисли, че вятърът го е угасил,

но когато пак тръгна, спъна се в падналия стълб на строшения фенер.

Навела глава, тя се препъваше, опипвайки пътя като сляпа и успяваше да се

придържа в него само защото добре го познаваше . и имаше чувство за

ориентация. Шумът около нея беше страшен и толкова оглушителен, че ако

речеше да извика силно, не би чула собствения си глас. Вятърът като

някакъв гигантски оркестър препускаше бясно по гамите на своя регистър.

Плътният тон на органа се смесваше с пискливия дискант на кларнетите;

резливият звук на кориите контрастираше на баса на обоите; плачът на

цигулките, звънът на чинелите и гърмът на тимпаните се сливаха в една

неземна, невъзможна какофония.

От време на време в тъмнината я удряха невидими предмети. Размахващи се

вейки я жулеха по лицето, счупени клонове и храсти връхлитаха срещу нея.

По едно време някакви меки пипала се обвиха около врата и ръцете й. Тя

изпищя от уплаха, извишаваики нечутия си глас срещу урагана, и помисли,

че живи лапи я обгръщат, но когато вдигна ръце от ужас, откри, че е

омотана в сноп сено, откъснал се от някоя разпиляна купа.

С огромна трудност бе извървяла около една миля от разстоянието, но това

не беше и половината от пътя до целта, а най-ужасната част бе

непосредствено пред нея. Тук пътят се превръщаше почти в пътечка без

никаква оградка или канавка, по която човек би могъл да се ориентира, без

нищо, което да го разграничава от съседната гориста местност, и се губеше

в гъстак от ели. Тази гора винаги бе мрачна, с тъжни дървеса, които

шепнеха жалостиво, но сега, в страховитата нощ, обгърнала я сама като

непроходим лес, гората беше страшна и отвратителна както черния мрак,

гъстеещ в сърцето на другата гора - нощта. Мери потрепера, когато си

представи, че трябва да

влезе в гората. Веднъж, още като дете, по време на една екскурзия с други

деца - тя се беше загубила между тези мрачни, сурови дървета, бе тичала

между тях, бе търсила самотна другарчетата си; и сега тя си спомни с

болезнена яснота детския си ужас, ужас, който се върна при нея върху

черни криле, когато, събрала всичката си смелост и сили, тя потъна в

гората.

Беше почти невъзможно да следва пътеката. Пипнешком Мери се мъкнеше

напред с протегнати ръце и изопнати пред себе си длани. Обтягането на

ръцете й причиняваше мъчителна болка в страната, където я бе ритнал баща

й, но тя беше принудена да ги държи така, за да пази главата и лицето си

от дърветата и да определя по-точно посоката на уморителния път. Докато

беше на открито, вятърът духаше все в една определена посока, но сега той

се въртеше около стволовете на дърветата и образуваше стотици течения и

вихрушки, при които бе невъзможно да се върви право напред. Мери бе

подхвърляна насам и натам като кораб, който си поправя път сред

водовъртеж от коварни течения, без луна и звезди, които да го направляват

в опасната нощна тъма. Тя бе започнала да се отклонява от пътеката,

когато изведнъж една вихрушка рязко я сграбчи, накара я да изгуби

равновесие и яростно я хвърли наляво. Тя падна с цялата си тежест и

лявата й длан се надяна на острия като кама връх на един нисък счупен

елов клон, който стърчеше хоризонтално от ствола. Един мъчителен миг

ръката й остана прикована към дървото, сетне тя я издърпа и залитайки, се

изправи на крака.

Продължи напред. Сега окончателно се бе загубила. Искаше да излезе от

гората, но не можеше. Кръвта течеше от ранената й ръка, а тя, замаяна,

опипваше пътя си от дърво на дърво, пронизвана от ужас, от болките в

ударената страна и непрекъснатите бодежи в тялото. Измръзнала до мозъка

на костите си, с мокра коса, по която се стичаха студени капки, с кожа, -

пропита с дъждовна вода, тя се луташе из гората всред мрака. Падаше и

ставаше, олюляваше се назад и политаше напред под такта на безумната

музика на урагана, който ревеше между дърветата. Като че самият адски

шум, който проглушаваше ушите й, я въртеше и направляваше движенията й с