i 5669a7f8bc5fef14

фантастичния си ритъм. Зашеметена, тя обикаляше около изтръгващите се с

трясък дървета, забравила всичко освен болката и желанието си да избяга

от тази препречила пътя й гора.

Главата й се замая и започна да й се струва, че мракът бе пълен с диви

живи същества, които се втурваха край нея, докосваха я с пръсти, напираха

и тичаха наоколо й в някаква паническа оргия. Тя усещаше студеното,

поривисто дихание на мокрите създания, които се промъкваха и блъскаха из

гората. Те шепнеха на ухото й необикновени, неприятни неща за Денис и

детето й, ревяха силно с гласа на баща й, хленчеха като майка й. Всеки

звук наоколо й бе за нея непонятната и несвързана реч на тези въображаеми

същества. Навремени съзнаваше, че е обезумяла, че никакви видения не я

заобикалят, че е сама, изоставена, забравена в гората, но залитайки

напред, умът й отново се помрачаваше, забулен от виденията на страха.

Изведнъж, когато сякаш окончателно щеше да изгуби разума си, тя се спря в

няма почуда. Вдигна измъчените си очи към небето и зърна луната - тънък

сърп без сияние, легнал по гръб между струпаните облаци, като че бурята

го бе издухала пред тях. Мери го видя само за миг - после той бе забулен

от пропускащите облаци, но тя забеляза, че сега вятърът стремително

фучеше насреща й в права посока, че вече ги нямаше твърдите стволове на

елите. Беше извън гората! Тя заплака с облекчение и веднага се втурна

сляпо напред, за да избяга от гората и от бъбривите същества. Беше

загубила не само пътя, но и всяко чувство за ориентация и като се влачеше

и препъваше, само инстинктът за бягство я тласкаше напред неизвестно

накъде. Сега вятърът й помагаше, правеше краката й по-леки, удължаваше

уморените й крачки. Намираше се в някакво поле и дългата мокра трева я

шибаше по краката, докато се придвижваше напред по меката морава. Това бе

необработена земя, защото Мери минаваше между гъсталаци от папрат,

подхлъзваше се и се препъваше от полузарити в земята, обрасли с мъх

валуни, а къпини драскаха краката й; но сега тя не можеше да мисли

логично и не се спря, за да определи местонахождението си по характера на

местността, през която минаваше.

После изведнъж сред шума Мери долови дълбок, звучен напев и докато тя

напредваше, той се засилваше, прераствайки в шум на бързи води. Бучеше

широка река, придошла и така изпълнила коритото си с мътни води, че

лудешкият им бяг звучеше в Мерините уши като екот на огромен водопад. С

всяка измината крачка грохотът ставаше все по-силен, докато започна да й

се струва, че реката, пълна с отломки, домъкнати от планините, напредва

застрашително към нея, понесла невидимо в кипящите си води стобори и

плетища, останките на не един мост, цели трупи и телата на мъртви овце и

говеда.

Мери бе вече на брега, когато разбра, че това е Ливън; същият Ливън,

който й бе пял така нежно с веселия си ромон, Ливън, който бе разгарял

опиянението им - нейното и на Денис - и лъкатушейки край тях, ги бе

накарал с песента си да се обичат. Сега, подобно на Мери, той се бе

изменил до неузнаваемост.: Луната все още бе забулена и Мери не виждаше

нищо, но както стоеше уплашена и заслушана на високия открит бряг, в

момент на крайно отчаяние й се дощя да се остави да полети надолу към

тези невидими, гърмящи води, да забрави и да бъде забравена. Тръпки

преминаха по изтерзаното й тяло и тя отхвърли тази мисъл. Като повеля за

живот се появи друга мисъл: каквото и да се случи, тя все още имаше

Денис. Трябваше да живее за Денис - сега тя почувствува, че той я вика.

Обърна се рязко, сякаш за да не чува призива на бучащата река, но в

бързината, като искаше да се отдръпне, стъпи невнимателно, мократа й

обувка се подхлъзна, тя се препъна, кракът й пак се хлъзна върху една

мазна буца земя и Мери полетя с крака напред по стръмния склон. Ръцете й

отчаяно се вкопчваха в ниската трева и камъша по брега, но бурените, за

които се залавяше, се късаха - в ръцете й или се измъкваха с корен от

мократа земя. Краката й изровиха две бразди в меката кал, когато ги заби

ожесточено в почвата, правейки напразен опит да се спаси. С ръце тя се

залавяше за мокрия склон, но не намираше нищо, о което да се задържи.

Гладката повърхност на ската бе стръмна и коварна като глетчер и вместо

да я спрат, тези отчаяни движения само увеличаваха скоростта й. С

неудържима

сила Мери летеше надолу към невидимата река. Тя падна във водата безшумно

и веднага потъна между дългите водорасли, които растяха на дъното, а

когато отвори уста от изненада и ужас, вода нахлу в дробовете й. Силата

на течението бързо понесе тялото й надолу по реката между уплитащите се

около нея треви и я влачи цели тридесет ярда, преди тя най-после да

излезе на повърхността.

Мери не можеше да плува, но движена от инстинкта за самосъхранение,

направи няколко слаби, отчаяни удара с крайниците, като се опитваше да

държи главата си над водата. Това беше невъзможно. Поради голямата сила

на пороя във водата една след друга се образуваха високи вълни, които

непрекъснато я заливаха, и накрая един водовъртеж под повърхността я

хвана за нозете и я помъкна надолу. Този път Мери остана под водата